Тук Дженингс си даде минута-две почивка, отпускайки глава в ръцете си, сякаш разказването на историята му идваше твърде много. Когато отново заговори, думите се лееха по-бързо и създаваха впечатлението, че писателят няма търпение да приключи този разказ:
— Накрая обаче алчността надделяла над желанието на Конър да поддържа статуквото. Като мениджър на Лиъм, или по-скоро сутеньор, той поискал по сто гвинеи за всеки сеанс. Коникс казал, че ще са му необходими поне дванайсет. Но по средата на втория сеанс художникът изведнъж оставил четката и заявил, че му е невъзможно да продължи в присъствието на трети човек. Щял да плати и за двата сеанса, разбира се, но други нямало да има. Много по-късно Лиъм узнал, че това било блъф и че ако Конър не се бе съгласил да не присъства на сеансите, дори ако поискал да удвои цената, Коникс пак щял да го рисува. Но хиляда и двеста гвинеи били страхотна сума в края на петдесетте години, особено като не се налага и пръста си да помръднеш, за да си ги пъхнеш в джоба.
Барнаби потисна доста силно чувство на отвращение при тази поредна продажба на момчето, изтъргувано кой знае колко пъти преди това, сякаш е парче месо. Главният инспектор не можеше да се отърве от усещането, че при тази последна безсърдечна сделка едно дете все още е надничало иззад очите на Лиъм и се е надсмивало над израза „възрастта на съгласието“, както юристите определят пълнолетието.
— Това е началото на края за Конър. След няколко сеанса Хилтън Коникс узнава ужасяващата история на Лиъм и започва да убеждава момчето да се откъсне от Конър. Не му било лесно. Лиъм толкова дълго бил в плен на Конър, че му било трудно дори да си представи как би оцелял без него. Нямал дом, нямал и почти никакви пари. Но Коникс не се отказал. Имал голямо влияние, при това не само финансово. Конър, който изкарвал прехраната си по неморален начин от самото си пристигане в Дъблин, не бил в състояние да му се противопостави. Една вечер Лиъм не се върнал от поредния сеанс. Шофьорът на Коникс се появил и поискал вещите му. Конър му предал малкото неща и това бил краят.
Лиъм живял петнайсет години при Коникс, който се отнасял с него както никой преди това — с доброта и уважение. Съкращавам колкото мога — забърза още повече речта си Дженингс, погрешно изтълкувал въздишката, излязла от гърдите на седналия срещу него мъж. — Хилтън се опитал да просвети Лиъм в областта на изкуството и музиката, без, трябва да признаем, особен успех, и освен това го насърчил да чете. През първите четири-пет години, докато все още виждал, направил множество портрети на момчето. Имал си принцип — никога да не рисува модела си в съвременно облекло — и затова Лиъм бил изобразяван като викториански чиновник, френски зуав25, паша, персийски музикант с лютня — това е едната от картините му, изложени в Националната галерия.
Той станал другар, секретар и приятел на Коникс. Макар отношенията им никога да не прераснали в сексуални, няма съмнение, че Коникс е изпитвал дълбока обич към момчето. Отношението на Лиъм било по-сдържано. Бил благодарен, предполагам, всички онеправдани деца остават цял живот благодарни за най-малката проява на обич към тях, но не можел да му отвърне по подобен начин. Навярно уредът му за обич, ако може така да се каже, е бил непоправимо развален. Може би опитите на Коникс да излекува душата му така и не са стигнали до нея. Някои страдания са недосегаеми, нелечими, не сте ли съгласен?
Барнаби никога не се бе замислял за това. Сега установи, че е склонен да се съгласи с Дженингс. Заключението ужасно го потисна.
— И този господин Коникс загубил зрението си, казвате? — обади се Трой в сгъстяващия се мрак.
— Да, няколко години преди да умре. Лиъм вършел всичко вместо него след това и когато Коникс, надхвърлил вече деветдесетте, се разболял, Лиъм се грижел за него вкъщи до смъртта му.
Барнаби си помисли, че това не се връзва с представата за човек, неспособен да обича, но не искаше да прекъсва така красиво леещата се реч с подобни коментари.
— Когато прочели завещанието, Лиъм бил единственото облагодетелствано лице. Наследил къщата, много пари и множество картини. Както обикновено става след смъртта на някой художник, критиците изведнъж открили какъв плодовит и недооценен творец бил Коникс и за няколко седмици цената на платната му скочила неимоверно. Тогава се случило нещо ужасно. Веднага се разпространила вестта за късмета на Лиъм, разбира се. Дъблин не е чак толкова голям град, пък и завещанието било публикувано в „Айриш Таймс“. Още същия ден пред вратата на Лиъм се появил Конър. Заплашил го, че ако не получи половината от богатството, щял да каже на полицията, че Лиъм не просто е участвал в убийството на баща си и е помогнал да заровят тялото му, а лично е стрелял срещу него и го е убил.
25
Войник от алжирските полкове на френската пехота, носещи ориенталски униформи. — Бел.прев.