— А така ли е било? — полюбопитства сержант Трой.
— Той се кълне, че не. Твърди, че се е скрил в плевнята до къщата на Конър, а Конър влязъл вътре, уж само да вземе пари и да се преоблече. Но го нямало близо три часа. Когато се върнал, заявил, че Ханлън няма да ги безпокои повече. И никога няма да му посяга. Без съмнение Лиъм бил толкова щастлив да избяга от ужаса у дома, че не го било грижа на каква цена е купил свободата си.
— Но при всички случаи — намеси се Барнаби, — след като е бил малолетен, когато това е станало, той не би трябвало да се страхува от полицията.
— Нищо сериозно не можели да му сторят — съгласи се Макс. — Знаел го е. Конър също. Но действителността, реалността, ако искате, нямат нищо общо с начина, по който Лиъм реагирал на новата ситуация. Миналото отново нахлуло в живота му, разбирате ли? Ужасът от него. Онова, което ни плаши като деца, ни плаши през целия ни живот.
— И как се е справил с новия обрат на нещата?
— Е, сега било по-различно. Лиъм бил по-възрастен, богат и със сравнително широк кръг познати, един-двама доста влиятелни. Но и Конър бил напреднал в живота, макар и по пътища, които едва ли биха ви се понравили, ако се взрете по-отблизо. И познатите му били доста неприятни хора. А що се отнася до реакцията на Лиъм… постъпил както преди толкова много години. Размотавал Конър известно време, докато си уреди нещата, и избягал — този път обаче го направил професионално. Заминал за Англия, избрал си ново име и си измислил нов живот.
— Не е ли прекалено драстично? — зачуди се сержант Трой.
— Не бихте го определили така, ако го бяхте чули лично да разказва историята си. — Дженингс замълча, за да пие вода. За миг се замисли, сякаш се бе сетил за нещо съвсем различно. Остави чашата и избърса чело, като че ли махаше някакво досадно насекомо. — Това преобразяване не му е било необходимо само за да се скрие. Изглежда, е питаел трогателната надежда, че като промени решително външните подробности и поведение, някак си ще успее да се преобрази и психически.
— „Всеки ден по всякакъв възможен начин…“26 — цитира Барнаби известната фраза.
— Именно. До известна степен и на доста плитко ниво може и да е било възможно, но раните на Джералд бяха много по-дълбоки и тежко инфектирани, за да бъдат почистени поне с подобни прости методи. Но по отношение на външния вид, както навярно са потвърдили всички, с които сте разговаряли, Джералд бе постигнал поразителен успех. Когато го срещнах, изглеждаше и звучеше като типичен англичанин. Всеки мъжки клуб би се гордял да го причисли към членовете си.
Не съм много сигурен, измърмори наум Трой. Ако го бяха срещнали някоя вечер с черната му рокличка и шапчицата с воалетка, всичките надути пуяци щяха да се озоват в интензивното. На мен троен байпас, докторе, и да внимавате с рога от носорог.
— Историята ми бе разказвана в продължение на седмици. Джералд нарочно я удължаваше повече от необходимото, украсявайки я, вмъкваше странични сцени като изкусителни подробности. Подхвърляше разни ирландски имена, които нито аз, нито, предполагам, който и да било друг е чувал някога. Явно се мислеше за Шехеразада. Щяхме да се срещаме, докато траеше разказът за нещастния му живот. Щом свършеше… — Дженингс направи непохватен жест на грубо сбогуване.
— Значи не се опита вече да ви доближи физически?
— Не, разбира се.
— Но ако се е влюбил във вас…
— Той ме обичаше, което е доста по-различно. Каза, че никога не е обичал някого по този начин, и с риск да ви се видя суетен, признавам, че му повярвах.
— Говореше ли за секс въобще?
— Веднъж, между другото. Описа го като унизителен сърбеж, който можел да се облекчи на унизителни места с унижаващи се хора.
— Звучи, сякаш е имал навика да ходи по тоалетните — обади се сержант Трой.
— Не ви разбрах.
— Да забърсва мъже по баровете и после да се оправят в обществените тоалетни.
26
„Всеки ден по всякакъв възможен начин ставам все по-добре и по-добре.“ — Емил Куе (1857–1926) — френски психотерапевт, популяризирал метода на самовнушението, смята се за бащата на положителната мисъл. — Бел.прев.