— Може. Според мен, когато е имал нужда да изпусне парата, е отивал в чужбина. Но определено предпочиташе да крие тази страна от живота си пред мен.
— Че защо? Вече не е незаконно — учуди се Трой.
— Защото за него това бе позор и мъка — викна ядосано Дженингс. — Току-що ви разказах историята на живота му. За бога — нима не можахте сам да се досетите!
Трой се изчерви от гняв при този завоалиран упрек в безчувственост, който му звучеше доста познат. И когато отвори уста за следващия въпрос, ядът и обидата придадоха грубост на гласа му:
— И как стана така, че се пречупиха крилата на новопоявилата се любов, господин Дженингс? И вие се превърнахте в човек, с когото го е било страх да остане насаме?
Дженингс не отговори веднага. Сякаш понечи да отвърне — Барнаби видя как потрепнаха устните му, после ги стисна, като че ли да спре напиращите отвътре немирни думи. Погледът му бе напрегнат, вратът и раменете — неестествено сковани.
По-късно главният инспектор се запита откъде му беше дошло прозрението да подметне думите, с които изненада и самия себе си. Опита се да проследи логиката на мисълта си. Дали някой в групата не му бе споменал за книгите на Дженингс? Или пък беше Джойс? А може и да са били филмирани и някоя вечер, докато е дремел пред телевизора, несъзнателно да е възприел образ или картина на мрачен пейзаж, който сега предизвикваше неясното чувство за нещо познато. Каквото и да беше обяснението, в главата му се оформяше все по-убедително хипотеза, която не можеше да отмине с лека ръка. Затова реши да я провери веднага.
— Хадли знаеше ли, господин Дженингс, че записвате всичко, което ви разказва?
— Не. — Вдигна поглед уморен и примирен, сякаш бяха стигнали дотук, до този безчестен и безславен момент от разговора след дълъг и изнурителен спор. — Бъдете справедлив с мен, Барнаби. Никога не съм се преструвал, че неговата история е моя.
Решиха да си починат. Поръчаха нещо за хапване и този път главният инспектор не издържа. Умираше от глад. От три часа седеше в стаята за разпит, слушаше напрегнато и всичко това само на една зелена салатка, с която и заек нямаше да издържи. Пък и (в ума му изникнаха отдавна забравени знания, смътно свързани с приказки за лека нощ) марулята не действаше ли сънотворно? Не можеше да си позволи да загуби концентрация.
А и сандвичите бяха толкова вкусни. Дебели резенчета леко изпечено говеждо, шунка от бут с оранжева кожичка с подправки и френска горчица, кашкавал и кисели краставички, всичко това пъхнато между две доволно дебели филийки бял или черен хляб, намазан с масло.
— От нашето кафене ли са сандвичите, сержант? — поинтересува се Барнаби, внимателно извади клонче кресон и го остави настрана.
— Разбира се — погледна го малко учудено Трой.
— Невероятни.
— Така ли? — Трой наблюдаваше как шефът му забива зъби в третия сандвич, докато самият той едва бе успял да изгълта половин и скоро всичките добре издути триъгълници изчезнаха. А на него му се бяха сторили съвсем обикновени сандвичи. Дженингс отново хапна съвсем малко.
— Сигурно в кухнята има някой нов. Така. — Барнаби бутна чинията настрани и отново се съсредоточи върху работата. — Отпочинахте ли си, господин Дженингс?
— Не.
— Отлично.
Трой събра всичко в подноса и го остави върху шкафа с картотеката. Докато разтребваше, си спомни, че в края на разговора преди почивката нещо се бе оплел. Такива моменти никак не му харесваха. Когато нещо не му беше ясно. Той обичаше да е начело в играта. Или ако не, най-малкото да е на едно равнище с останалите играчи. А сега изведнъж му се бе сторило, че някой е преместил вратата и той не знае къде се вкарват головете. Седна, напрегна внимание с надеждата поне да види топката. Или по-скоро книгата, ако правилно е разбрал.
— Ако си спомняте — започна Дженингс, — в началото споменах, че когато се запознах с Джералд, работех върху първия си роман. Исках да спечеля много пари, затова го бях започнал като булеварден роман: изтъркани ситуации, предсказуеми герои. Колкото и да се напъвах, все не можех да влея и капчица живот в него. А историята на Джералд ме взриви. Той не я разказваше добре и въпреки това бях запленен от първия ден. Запълвах всички емоционални празнини, представях си мрачните зловещи тресавища в дълбоката ирландска провинция и тъмните улички в Дъблин. Написах реплики за Лиъм, също и за Конър, убеден, че са били точно такива, макар никога да не бях виждал този човек. Тръгнеше ли си Джералд, аз сядах, изпълвах тетрадка след тетрадка, а преди това и страница не можех да измисля. Когато Джералд приключи разказа си, вече бяха написал двеста хиляди думи.