Барнаби си представи как Хадли е получил колета — навярно първият подарък от „единствения човек, когото истински е обичал в живота си“. Разкъсва опаковката и постепенно осъзнава жестокото предателство на своя приятел. После се скрива в някаква бездушна хотелска стая, за да не го наранят отново.
— Горкият — измърмори почти на себе си главният инспектор.
— Когато книгата излезе, отново опитах. Имаше такъв голям отклик. Стотици писма. Подкрепящи, загрижени, изразяващи искрено разбиране. Съсипани деца, превърнали се в осакатени възрастни, които се опитваха да видят смисъл в преживяното. Пишеха му с такава любов, искаха да знае, че не е сам. Убеден бях, че това би му помогнало. Но не можех да го открия, ако той не искаше да бъде открит. И както знаете, нещата си останаха така, докато не ми изпрати поканата миналата седмица.
— Пазите ли писмото му?
— Не, за съжаление. Запазвам само най-важната служебна кореспонденция и договорите, всичко останало хвърлям в боклука, след като отговоря.
— Но сигурно си спомняте подробностите, господин Дженингс — обади се Трой. — След всичко, което току-що ни разказахте, появата на писмото навярно ви е направила силно впечатление.
— Не чак толкова. Бяха минали десет години. Оттогава публикувах още няколко книги, а и самият аз познах нещастието. Веднъж ми мина през ума, че смъртта на сина ми бе наказание за онова, което сторих на Джералд. Макар да ми се струва, че това би било доста жестоко по отношение на Ава.
Да не говорим за хлапето, помисли си Трой.
— Както и да е. Доколкото си спомням, в бележката той просто съобщаваше, че в качеството си на секретар бил помолен да ме покани на разговор. В останалата част от писмото ме убеждаваше да не приемам поканата. „Болезнени спомени, невъзможно положение, да спи зло под камък“. Прозата му си беше все така тромава. Отначало възнамерявах да се съобразя с намека и да не отида. Но колкото повече разсъждавах, толкова повече се убеждавах, че въпреки декларациите Джералд всъщност искаше да приема. Затова, както знаете, в крайна сметка отидох.
Дженингс вече изглеждаше безкрайно изморен. Напрегнат и някак объркан и смутен, сякаш бе вървял по пътека, която го беше извела на изненадващо и нежелано място. Гладката загоряла кожа на лицето му бе станала на петна и бледа като тебешир, силно опъната на скулите. Извивката носа му бе остра като нож. Лилави венички се кръстосваха под нежната кожа около очите, сякаш грубо ги бе разтърквал. При следващия въпрос на Барнаби заговори със съвсем безцветен глас. Сякаш бе отегчен.
Главният инспектор се зачуди дали Дженингс бе наистина изтощен, или съзнателно си пази силите, за да съхрани и бдителността си по време на предстоящата, най-важна, част от разговора. Барнаби бе направил малка пауза, преди да заговори, позволявайки си за момент да отклони вниманието си от настоящето, за да поразсъждава над изключителния гоблен, разстлан току-що пред очите му. А именно трагичния живот на Лиъм Ханлън, наричан още Джералд Хадли.
Обременяващо познание, което, съчетано със спомена за закачените по стената на заседателната зала увеличени снимки, разкриващи твърде много подробности, породи у Барнаби най-искрено състрадание и жал към онова малко дете, избягало от един ужас в началото на живота си само за да се озове пред друг, неизмеримо по-лош в края. И ако ти, Дженингс, си виновен, ако ти си уродът, откраднал на два пъти живота му, закани се главният инспектор, ще те пипна. Бога ми, ще те пипна! Каквито и мисли да се вихреха в тавата му обаче, лицето му си остана напълно безпристрастно.
— Сега, господин Дженингс, ще ни предложите навярно съвсем нова или, как да кажа, „пренаписана“ версия на случилото се понеделник вечер.
— По отношение на първата част няма какво да променям. Всичко си беше така, както вече го описах, с изключение на чувствата ми, естествено. Трогнах се, когато го видях, и това ме изненада. Докато пътувах натам, изпитвах само някакво умерено любопитство за начина му на живот, съчетано с не особено голяма надежда да успея някак си да му обясня защо бях постъпил така преди толкова много години. Макар, докато се виждахме, да не бях изпитвал привързаност към него, не и на съзнателно ниво, при последната ни среща почувствах точно това. Джералд обаче почти не ме поглеждаше. Но аз бях твърдо решен да говоря с него. Затова и пристигнах по-рано, но Сейнтджон вече беше там. Както знаете, накрая успях да постигна целта си, като го накарах да излезе от къщата и пуснах резето на вратата.