На горния етаж дънеше музика — Аманда уж си пишеше домашните. Сю винаги наричаше дъщеря си Аманда. Браян й беше разрешил сама да измисли име за детето — една от последните прояви на великодушие, за които му бяха стигнали силите. Но дори и тогава не бе останал великодушен докрай, защото не се и опита да скрие недоволството си от избраното име. Претенциозно било. Снобско било. Превзето. Бе започнал да нарича бебето „Манди“ от първия ден на раждането му, а когато схвана многопластовото влияние на лингвистиката върху нравите, премина на „Манд“.
Сю включи газовия нагревател над мивката, който започна свирепо да пука. Залови се с немитите чинии, вдигайки възможно най-голям шум, защото Браян беше в свързаната пряко с кухнята тоалетна на долния етаж. А той никога не се опитваше да си върши работата тихо — подобен род дискретност според него не беше нищо друго, освен най-обикновена превзетост на хората от средната класа. Затова Сю се виждаше принудена, когато имаха гости, да запушва канала на мивката с тоалетна хартия, поне да не се чува шуртенето, ако не може да заглуши пльосването.
Сега, след една особено предизвикателна пръдня, Сю чу скърцането на малкото прозорче в тоалетната — явно трябваше да се проветри. Браян се появи, вдигайки ципа на панталоните си. Отиде до масата и започна да се мотка с някакви доклади от училище — изправи ги с тясната страна надолу, подравни ги с почукване, после ги обърна с широката страна и пак ги подравни старателно. Сю оголи зъби в безмълвна гримаса и се загледа навън през прозореца.
Браян беше с гръб към нея. Джинсите му падаха прави като струя от чешма от кръста до глезените. Сю си спомни как една приятелка в учителския колеж й беше казала: „Никога не вярвай на мъж без задник.“
Тя прекоси всекидневната с дъската за рязане на хляб в ръка, отвори входната врата и изтупа трохите в градината. Халогенната лампа на Джералд светеше. Сю отиде до алеята и огледа тротоара отвъд оградата. Пред „Плоувърс Рест“ бе паркиран дълъг сребрист мерцедес. Сю се върна тичешком в кухнята, където Браян се бе пльоснал в единствения фотьойл и решаваше кръстословицата в „Гардиън“.
— Браян… Браян…
— Сега пък за какво се развълнува толкова?
Ама че въпрос, ще рече човек, че е прекарала целия си живот в непрекъснато вълнение.
— Макс Дженингс е тук.
— Ами. Та то е едва седем без десет.
— Че кой друг ще е?
— Кой друг ще е какво?
— Колата.
— Твоята граматика е по-странна и от готвенето ти, жено. А това, е доста красноречиво. — Браян се изхили — дразнещ, подигравателен смях. Ето пак — хюф-хюф.
— Като не ми вярваш, иди да видиш с очите си.
— Явно няма да ме оставиш на мира, докато не отида — въздъхна Браян. После направи голям театър, отбелязвайки докъде е стигнал в кръстословицата, сякаш отбелязваше изключителен пасаж в някоя ужасно дълга епична сага; нахлузи плетената си шапка и ръкавиците, които държеше върху отоплителната печка, за да са винаги топли, и излезе в студения мрак.
Той се вгледа строго в германската красавица, която сияеше като наелектризирана стомана със студена бяла светлина. Изпита остро неудовлетворение. По никакъв начин не можеше да си представи дете на бедни родители със склонност към самоубийство да се движи с подобен автомобил. Стана му студено и бързо се прибра.
— Сигурно се чувства доста неуверен, щом има нужда от такава кола. — Браян вдигна вестника, въздъхна, приглади го внимателно, макар никой да не го бе докосвал, откакто го остави. — Така… „Радостно вълнение“.
— Трепет.
— Ако обичаш.
— Какво?
— Аз решавам кръстословицата.
— Защо да не я решаваме заедно?
— Защото винаги ме бавиш.
Сю подсуши последната чиния и внимателно преметна кърпата през металната тръба на нагревателя над мивката.
— И без това скоро трябва да излизаме.
— Има още петнайсет минути. Няма да зарежем всичко и да хукнем само защото някой си полуизвестен е щракнал с пръсти.
Кръглото като луна лице на Сю пламна. Над главите им „Тейк Дет“ запяха още по-силно. Аманда затрополи по стълбите с тежките платформи на обувките си, после захлопа из кухнята и се насочи към хладилника.
— Здравей, Манд. — Браян моментално остави вестника и впери разтревожен и заинтригуван поглед в гърба на дъщеря си. — Как е?
— Горе-долу.
Манди взе ябълков сок от хладилника и с гръмотевичен тропот тръгна към кутията с бисквити.