Върнах се в хола. Но се разрази много тъжна сцена. Той просто се срина. Отстъпваше назад, махаше с ръце и викаше: „Върви си, върви си.“ Не знаех какво да правя.
— Защо просто не изпълнихте молбата му? — обади се Трой и Барнаби бързо го погледна смръщено, недоволен от прекъсването.
— Заговорих тихо. Казах му колко съм се зарадвал на писмото му и на възможността да го видя пак. Уверих го, че не искам ни най-малко да го нараня, а само да му обясня. Накрая той се поуспокои малко и се отпусна тежко в един от фотьойлите. Придърпах си табуретка и седнах до него. И после споделих онова, което чухте и вие. Описах разочарованията си, тъжния си брак, загубата на единственото си дете. Казах му, че дълбоко се е заблуждавал, ако години наред си е мислил, че животът ми е бил низ от успехи и щастие, при това за негова сметка.
После заговорих за писмата, които пристигнаха след публикуването на „Далечни хълмове“. Изпратени до мен, но написани за него. Бях запазил няколко и предложих да му ги донеса да ги прочете. Но най-вече се опитах да му обясня, че съм откраднал историята му, за да я дам на света, а не заради собствената си облага. — Колкото и да беше погълнат от разказа си, Дженингс не пропусна да забележи внезапно пламналата насмешка в очите на главния инспектор. — Добре — съгласи се той, — това си беше самооправдание, но и не само. Опитвах се да направя нещо за наранената му душа, да поправя част от стореното зло. Повярвайте ми.
Барнаби не счете за нужно да отговори. Определено не възнамеряваше да демонстрира никакво разбиране, камо ли одобрение.
— Накрая — продължи Дженингс — осъзнах, че повтарям едно и също за не знам кой път. Той все още седеше във фотьойла. В една и съща поза. Само дето бе отпуснал глава и скрил лицето си с ръце, сякаш му бе трудно дори да ме погледне. И тогава видях как по вътрешната страна на китките му се стичат капки и влизат в ръкавите на ризата му в непрекъснат поток. Бях толкова… Хванах едната му ръка. Беше като камък — тежка и студена. Разплискаха се сълзи. Вдлъбнатината на дланта му преливаше от тях като езерце. — Дженингс повтори думите си, клатейки глава, сякаш все още му бе непосилно да повярва. После замълча, изглеждаше дълбоко засрамен и в същото време озадачен. По лицето му се бяха изписали противоречиви чувства.
— В този единствен миг прозрях истината. За първи път истински си дадох сметка колко ужасно бях постъпил. Защото аз можех да разкажа други истории — дори сега главата ми е пълна с тях, — а „Далечни хълмове“ бяха единственото, което той имаше, и кражбата бе разбила сърцето му.
Седяхме така, о, бог знае колко време. Питах го не мога ли да направя нещо, каквото и да е, за да поправя стореното, макар да знаех, че е невъзможно. Накрая ми каза, че нямало значение. Точните му думи бяха: „Който краде моя живот, краде боклук.“ После ме помоли да си вървя. Но аз нямах сили да си тръгна. Затова след малко той излезе. Тихо отдръпна ръката си и се качи на горния етаж. Изглеждаше толкова самотен. И смачкан, сякаш току-що бе слязъл от боксов ринг. И въпреки това от двама ни той беше човекът, показал достойнство. Той бе имал смелостта да види просташкото лицемерие, скрито зад предложението ми, и да се изплюе в лицето ми. Чаках половин час — вече минаваше полунощ, — разбрах, че няма да слезе, облякох си палтото и си тръгнах.
— Дръпнахте ли входната врата?
— Да.
— Сигурен ли сте, че затворихте добре?
— Абсолютно. Нарочно я блъснах силно, за да чуе Джералд, че си отивам.
— Видяхте ли някого, когато напуснахте къщата?
— В този час? И в това ужасно време?
— Просто отговорете на въпроса, господин Дженингс — подкани го Трой.
— Не.
— А в някоя паркирана кола?
— Съвсем не.
— Качвахте ли се на горния етаж, докато бяхте в къщата на Хадли?
— Не.
— А влизахте ли в някоя от другите стаи?
— Не.
— В кухнята?
— По дяволите! — Стана да си налее вода. Чашата затрака в гърлото на каната. Върна се и отново зае мястото си. — За какво е всичко това? Какво искате да ви кажа? Вече ви казах истината.
— Разказахте ни две напълно противоречиви истории, господин Дженингс. — Барнаби се наведе напред и отново облегна лакти на масата. Дебелият му врат и широките рамене закриха всичко друго от полезрението на Дженингс. — Защо да вярваме на втората, след като не повярвахме на първата?
— О, боже… — Умората го бе направила апатичен. Разпери ръце и обърна длани нагоре примирен. Напомни на Барнаби за продавача на карфиол в Костън, който викаше: „Искаш да ме ограбиш ли, скъпа? Ела да ме ограбиш.“