— Началниците ви четата конско, а, шефе?
— Самият Далай Лама.
— Тия животни плюят в лицето, нали? Ламите?
Барнаби не отговори. Беше взел молив и драскаше нещо в голям скицник.
— Адвокатът на Дженингс ли се е задействал?
— Просто си заработва своите сто и петдесет на час.
— Ама са му намерили цаката тия адвокати — отбеляза Трой, разкопчавайки двуредното си дълго палто с военна кройка, украсено с еполети, катарами, с колан от лъскава кожа и огромни джобове, в които можеха да се поберат подкрепления за американската кавалерия.
— Който и да загуби, те все печелят. Хитри копелета. — Измъкна се от палтото, сложи го на закачалка, изглади образувалите се гънки и закопча копчетата.
— Губиш си времето тук, сержант. Трябваше да станеш камериер.
— Тия там всички са обратни. Пък и по цял ден сигурно гладят панталони.
— Е, като престанеш да се мотаеш, иди да ми донесеш кафе, че умирам за една ударна доза кофеин.
— О, вече съм тръгнал — заяви Трой, който наистина бе хванал дръжката на вратата. — Нещо за ядене искате ли?
— Не сега.
Барнаби беше доволен от себе си — не изпитваше глад. Стомахът му сигурно започваше да свиква. Или по-скоро да се свива, поемайки скромните количества храна, от които вече се състоеше дневният му порцион. А може, разбира се, да не е гладен, защото беше минал само половин час, откакто бе закусил.
Котето както обикновено бе присъствало и както обикновено му дотягаше. След умела демонстрация на неподправена лакомия и очарователно ранно съзряване то се покатери на коляното на Барнаби, навири дупе в очите му, после седна и започна да масажира панталоните му с нокти. И всичко това под акомпанимента на гръмко мъркане.
— Защо все по мен се катери? — сърдито попита Барнаби.
— Знае, че не го харесваш — отвърна Джойс.
— Значи освен лаком е и тъп.
— О, не съм убедена.
Тази сутрин, спомняйки си навярно грубото отношение, което бе предизвикал към себе си заради мармалада, Килмовски се задоволи само да гледа ту в чинията на Барнаби, ту самия Барнаби, често да въздиша, да се прозява и час по час да се върти на мястото си. Накрая Барнаби издебна, докато жена му бе с гръб, и му даде парченце бекон. А после и малко кожичка от бекон.
— Защо просто не го свалиш на пода? — попита Джойс.
Кафето пристигна. Трой влезе заднишком в стаята, понесъл поднос с голям „Кит Кат“ и две чаши в чинийки. Взе едната и след като мислено облиза пръсти и го вдигна да види откъде духа вятърът, го остави на бюрото.
Атмосферата не изглеждаше чак толкова зле. Като се има предвид току-що прочетеното по телефона конско. А на тия лекции им се носеше лоша слава. Жлъчни и толкова неприятни, че един от потърпевшите ги бе сравнил с това да ти заврат главата в запушена тоалетна.
А гледай го нашия главен инспектор — само минути след това си пие кафето и си драска с молива, сякаш нищо не е станало. Как да не му се възхитиш!
Трой така и направи, безмълвно, и се зачуди какво ли рисува Барнаби в скицника. Движеше молива с кратки леки движения, все едно запълваше нещо. Сигурно рисуваше растения. Или листа. Шефът беше много добър в рисуването на природата. Помагало му да се съсредоточи.
Трой разви шоколадовия си десерт, прокара нокътя на палеца по сребристата опаковка, намери средата и счупи блокчето. После, дъвчейки, мина зад бюрото на Барнаби да надникне в скицника.
Не беше далеч от истината. Иглика. Красиво нарисувана, като на книга. Мънички цветчета, с леки сиви светлосенки, листенца с всичките им подробности. Дори виснали корени, тънки като конци и леко преплетени.
Трой изпита завист. Де да можех и аз да правя нещо такова, помисли си той. Да рисувам, да свиря на нещо или да пиша разкази. Вярно, вицове разказваше майсторски — можеше да умори от смях приятелите от клуба. А като пя на караоке „Дилайла“ на Коледа, всички казаха, че изпълнението му е страхотно. Все пак не беше същото.
Шефът бе изпразнил чашата си и Трой побърза да я махне от бюрото му.
— Решихте ли какво ще правим с Дженингс, сър. Ще го държим ли още?
— Съмнявам се. Проверяваме казаното от него за миналото на Хадли. Ако Конър Нилсън е водил такъв живот, какъвто той ни описа, ирландската полиция сигурно го познава.
— Освен това не е много често срещано име.