— А, там е доста разпространено. Не са обнадеждаващи и резултатите от работата на криминалистите. — Барнаби посочи към няколко лъскави снимки и гъсто напечатани листове. — Отпечатъците на Дженингс са открити само в хола — по разни порцеланови съдове, пепелника — и на входната врата. Горе няма нищо…
— И не би трябвало. Убиецът е бил с ръкавици.
— Не ме прекъсвай.
— Извинете.
— Нищо няма и по обувките му. Няма нишки от килима по стълбите и в спалнята. Няма кръв или други вещества. Няма частици от кожа. Абсолютно чисти са. А знаещ не по-зле от мен — не можеш да извършиш убийство като това, с което се занимаваме, и да не отнесеш нещо от местопрестъплението. В момента обработват костюма му, но не тая особено големи надежди.
— Значи сме в задънена улица, а?
Барнаби сви рамене и остави молива. Трой бе далече от истината, като си мислеше, че саркастичните забележки на началника на управлението не го бяха засегнали. Макар дългогодишният опит на Барнаби и сравнително уравновесеният му характер да му позволяваха да се прави на невъзмутим, всъщност разговорът доста го бе уязвил. И без него вече бе започнал да усеща симптомите на обземаща го тежка депресия. Ужас от безплодната си мисъл.
И причината за това не бе загадка. Беше допуснал грешка, каквато винаги най-строго бе критикувал у другите. Още след разговора със Сейнтджон — а значи буквално от самото начало — концепцията му за този случай бе поела в една-единствена посока и макар на думи да подлагаше на анализ различни възможности, постепенно и окончателно бе надделяло убеждението, че отговорът на загадката е свързан с Дженингс и с никой друг.
Макс или бе убил Хадли и избягал, или знае нещо, което ще помогне за решаването на случая. Залавянето на Дженингс и приключването на следствието бяха здраво преплетени във въображението на Барнаби и в момента му беше безкрайно трудно да приеме факта, че едното няма нищо общо с другото. А сега накъде?
След като прие, че Дженингс казва истината, Барнаби се изправи пред три възможности. Първата — Хадли е убит от случайно влязъл в къщата му крадец, който после си тръгва с куфар, пълен с женски дрехи, но без да вземе ролекса, който струва хиляди — изглеждаше доста неправдоподобна.
Втората — убиецът е човек, който е познавал Хадли или в битието му на жена, или като хомосексуалист. А какво бе казал Дженингс за възгледите на Хадли за секса: „Унизителен сърбеж, който може да се облекчи на унизителни места с унижаващи се хора.“ Това означаваше, че убиецът може да е някой, който го е познавал от пет минути, проследил го е до вкъщи след някаква бегла среща, проучил е обстановката и в един прекрасен ден се е върнал да види какво може да отмъкне. Тази хипотеза му действаше особено потискащо.
Подобен род разследвания бяха толкова продължителни и мащабни — и не на последно място скъпоструващи, — че на практика почти никога не завършваха с успех. Случаят щеше да влезе в архивите и да си остане неразрешен, освен ако някога, а това можеше да стане и след години, някой проницателен детектив не се разрови в загадката и не открие незабелязана важна връзка или чуе нещо. Понякога се случваше.
Третата възможност бе да продължат да работят над събраните факти, което бе далеч по-просто. Ако можеше да се вярва на резултатите от разпитите на оперативните работници в селото, Хадли е странял от всички аспекти на местния живот, не е канел гости и е имал социални контакти единствено с членовете на Писателския кръжец, сред които безнадеждно влюбена в него жена. Барнаби надраска имената им под игликите.
Браян Клептън. Този можеха още да го попритиснат, което несъмнено щеше да изкара на бял свят жалка, неприлична изповед за непристойно надничане в чужди спални след мръкване и тайно онаниране.
Барнаби бе убеден в невинността на Рекс Сейнтджон. Неговата история за посещението на Хадли се потвърждаваше от признанията на Дженингс за връзката му с убития в миналото. А нещастието и угризенията на Сейнтджон — които непрекъснато се засилваха, ако може да се вярва на госпожа Лидиърд — бяха още едно доказателство за невинността му. Освен това той беше стар човек. Твърде крехък, за да е нанесъл поредицата от изключително силни удари, предизвикали смъртта на Хадли.
Макар и да беше наясно колко е опасно да позволи преценката му да бъде замъглена от породени симпатии, към когото и да е от замесените в случая, Барнаби все пак бе склонен да приеме, че както Сю Клептън, така и приятелката й Ейми нямат нищо общо с убийството.