Хонория Лидиърд беше нещо съвсем различно. Тя бе способна да извърши нападението не само физически, но и психически, водена от убеждението, общо за всички фанатици, че всяка тяхна мисъл, дума и действие произлизат директно от някакво фундаментално свято писание. Веднъж да се убеди в необходимостта от наказание, чувството й за дълг би й позволило да осъществи това наказание, без да й трепне окото. Но убийството на Хадли — смазаният му череп внезапно изплува пред очите му — не бе плод на хладнокръвно изпълнено задължение. То бе плод на бесен гняв, преминал всякакви граници.
Което насочи мисълта му към Лора Хътън — влюбена и убедена, че е била предадена. Тя определено имаше мотив. Стар като света. Барнаби си спомни двата си разговора с нея, измъчените стенания, печалните сълзи. Дали тази всемирна скръб не се дължеше на угризения? Реши да поговори отново с нея. Доколкото му беше известно, тя още не бе научила за хомосексуалните наклонности на Хадли и не бе разбрала, че в живота му всъщност не е имало друга жена. Ако й поднесе тези две разкрития в подходящия момент, по подходящ начин в неприятна, непозната обстановка, може и да предизвика искрена реакция и да постигне някакъв резултат. Защото трябва да си много по-костелив орех от госпожа Хътън, за да останеш равнодушен пред факта, че си извършил такова жестоко убийство за нищо.
Вниманието на Барнаби бе привлечено от странен стържещ звук — Трой си прочистваше гърлото, приготвяйки се да заговори.
— Кашляй, говори или пей, сержант. Все ми е тая. Само не стържи така като ръждясала люлка на вериги.
— Просто исках да ви напомня, че вече е двайсет и пет, сър.
— Да не съм сляп.
Трой отвори вратата и бръмченето от тихите разговори в заседателната зала изпълни коридора. Барнаби го посрещна без ентусиазъм. Трийсет и пет мъже и жени очакваха указания. Инспектор Мередит също щеше да е там: с проницателните си очи, със змийския си ханш, змийската си шава, занизаната черна коса и знатен произход. Щеше да слуша с престорено уважение и да предлага идеи с още по-престорено колебание. Докато чака да удари неговият час. Въоръжен с младост и силна амбиция.
— Добре — въздъхна главният инспектор. Взе доклада на криминалистите, пусна молива в чашата си с форма на жаба и тежко се изправи. — Да вървим да споделим невежеството си.
Браян все още бе в шок. Дланите и стъпалата, дори кожата му, бяха изтръпнали. Зад очите му пулсираше болка, която ту нахлуваше, ту си отиваше със силата на нанесен удар, сякаш някой ритмично блъскаше черепа му. Излезе от колата и тръгна като зомбиран към учителската стая. Влезе вътре и докато стоеше неподвижно, осъзна, че нямаше никакви спомени от шофирането до училище.
Откакто видя снимките, не беше излизал от това състояние. Откакто Сю се беше качила горе да намери ненужните чорапи и той нетърпелив да види какво има в плика, го бе разкъсал през средата.
Отначало, въпреки че гнусното послание на снимките бе пределно ясно, Браян не можа да разбере какво става. За частица от секундата той се взря в лицето на Еди, което изплашено надничаше иззад нечие голо рамо, неясно чие. Гледаше с широко отворени очи, прехапала долната си устна, сякаш едва се сдържаше да не вика. Браян се трогна, че му е изпратила своя снимка, и същевременно леко се притесни от драматизма и напрежението в израза на лицето й.
Скоро дойде и обяснението. На следващата снимка се виждаше бял задник, щръкнал във въздуха, светнал като луна, макар и доста плосък. На третата лъсна профилът на Браян, захилен, ликуващ, надвесен хищнически над притиснатата под тялото му слаба детска фигура, която явно се готвеше да насили. Имаше още шест снимки. Последната беше най-ужасна — Еди бе седнала на самия ръб на канапето, обзета сякаш от пълно отчаяние, захлупила лице в ръцете си. А Браян бе застанал над нея, гол, с вид на завоевател.
Тогава изкрещя, обзет от неясен, вцепеняващ ужас, който замъгли съзнанието му и той изпусна снимките. Помете ги от масата на пода. Помнеше този момент. Искаше да я докосне, да я утеши. Как бе възможно един жест, роден от чистосърдечен порив, да изглежда така заплашителен?
В този момент Сю затропа надолу по стълбите. Тласнат от страха да не бъде разкрит, Браян събра снимките, вдигна капака на печката и ги напъха в огъня. Знаеше, че ще изгорят, но стоя и гледа, докато ги обхванаха пламъците и ги изпепелиха. Когато Сю се появи в кухнята, той вече седеше на мястото си. Имаше чувството, че през него е минал десеттонен камион и го е зарил в земята.