Госпожа Картър сигурно лесно е събрала две плюс две, получила е оригиналния сбор пет и е съзряла възможността да добави една, дори две нули към петицата. Едва ли ще е много повече. Говорим за незначителни, жалки хора — постигнали малко в живота, хора без въображение.
Но дори и така да е, ако приемем най-лошото (с други думи, петстотин), пак щеше да му е трудно да ги събере. Браян премисли вариантите. Можеше да зареже някъде колата си и да й поиска застраховката. Но тогава трябваше да уведоми полицията, те сигурно щяха да я намерят и да го известят, и тогава, ако упорства да си получи застраховката, можеха да го хванат в измама. Или пък да вземе да я повреди. Или да я остави на релсите на някой прелез.
Стреснат от бързината, с която бе осквернил двете икони на рода Клептън — закона и реда, Браян се замисли над по-почтения вариант: да вземе заем, като заложи къщата. Имаше трийсетгодишна ипотека, от която му оставаха да изплаща още двайсет години, никога не бе закъснявал с вноските и по всяка вероятност банката нямаше да има нищо против да му отпусне още пари.
Трети вариант: заем от родителите. Браян моментално се върна в детството си и чу дежурната реплика на майка си: „Да нямаш неприятности, скъпи?“
А Браян, чиято връзка с неприятностите беше горе-долу като връзката между речното камъче и язовирната стена, отговаряше: „Разбира се, че не, мамо.“
Не знаеше нищо за финансовото състояние на родителите си. Баща му никога не обсъждаше подобни въпроси. Но няма начин господин Клептън старши да не бе скътал някакви бели пари за черни дни. Малко възнаграждение за годините неблагодарна работа на досадната службица в града. А може да имаха застрахователна полица, която да им се изплати. Браян щеше да им ги върне, разбира се.
Но щяха да завалят едни безкрайни въпроси. И какво щеше да им обясни? Не можеше да излъже, че ще прави ремонт на къщата, защото подлежеше на проверка, а те със сигурност щяха да дойдат на инспекция. Родителите на Браян, макар и плахи и неуверени по отношение на чуждите хора, проявяваха упорита настойчивост, когато ставаше въпрос за близък роднина. Все щеше да измисли нещо обаче — да излезе например като грижа за бъдещото им финансово добруване.
Ако и трите варианта пропаднат, ще се наложи да се обърне към банката, която вероятно ще му отпусне заем, но ще поиска нечувана лихва. Но… я чакай…
Ами Сю? Вече си беше истинска писателка. Щяха да я публикуват. Не им ли плащаха още преди да е излязла книгата? В кръжеца непрекъснато обсъждаха такива въпроси. Авансът на Джефри Арчър. Авансът на Джули Бърчил. Телефонни номера. Толкова нули имаше в сумите, че не им стигаше лицевата страна на чека, ами преминаваха и отзад.
Браян задигна учестено. Под кожата му затанцуваха и заподскачаха нервни окончания. Каза си да не се увлича. Все пак това беше първата книга на жена му. Не можеше да очаква да й предложат тлъсти хонорари, преди да са видели как ще потръгне Хектор. Но все щеше да има нещо. А тя му бе длъжница, Бог му е свидетел. Не стига, че я издържаше от години, ами и носеше цялата вина за тази каша, защото, ако не беше такава, нямаше да се озове в „Коури Котиджис“.
Браян присви очи и напрегнато се взря в мъглата, за да различи някакво движение зад прозорците. Свали запотените си очила и ги изтри в ръкава на якето. Зъбите му затракаха, брадата се намокри от дъха му. И после кихна.
Нощта моментално бе разкъсана от свиреп кучешки лай. И като зловещо повторение на лентата от миналия четвъртък входната врата се отвори и на прага се очерта силует. Само че сега светлината не се разля — фигурата, възправила се със застрашителните си размери, изпълваше цялата каса, сякаш бе надуваема. Историята се повтаряше, но вече като фарс. Беше самата великанка.
— Квопраиштамдеебамааму? — изрева тя като животно.
Браян моментално се отдалечи от оградата с един-единствен скок назад, при това с невероятна грация. После се обърна и побягна слепешката по калната пътека, препъваше се в камъни, подхлъзваше се по заледени локви, клонки го шибаха през лицето.
Сега силен камбанен звън го върна към злочестото настояще. Беше време да напусне сигурността на учителската стая и да се потопи в ужаса на гимнастическия салон. Преди да излезе, Браян зърна лицето си в огледалото и зяпна отвратен. Косата му стърчеше на всички страни, очите му се мятаха насам-натам, зъбите му ожесточено дъвчеха долната устна. Приличаше на някакъв странен вид двуутробно на прага на делириум тременс.