Изми си лицето, подсуши го с хартиена салфетка, заглади косата си с влажни ръце и за миг се замисли дали просто да не отиде. Може да каже, че е болен, което не беше далеч от истината. Ала трябваше да разбере какво става, какви са им плановете.
Застави се да излезе в коридора, по който преди време сякаш бе летял, и тежко преглътна, за да върне обратно надигналото се съдържание на стомаха си. В съзнанието му изникна изразът „задавен от собствения си бълвоч“. Винаги му се бе струвал ужасно тъп. С чий друг бълвоч би могъл да се задавиш наистина?
Ето я вратата на салона. Горната част на крилата бе остъклена, с релефно стъкло. Матово, но все пак се виждаха очертанията на хората вътре, особено ако се движеха. Браян долепи лице до стъклото и примижа. Нищо. Беше и неестествено тихо. Обикновено отдалеч се чуваха дрезгави викове и смях. Заля го чувство на облекчение, от което целият се разтрепери. Сети се, че идеята за изнудването беше изцяло негова. А що се отнася до изпращането на снимките, това може да е просто една злобна шега, с която са искали да го изплашат. За да си върнат за някоя въображаема обида. Каквато и да е била причината, сега май самите те са се изплашили. Все пак ще трябва да се увери в това. Отвори вратата.
Всички бяха там. В далечния край до шведската стена. Седнали с кръстосани крака, строги, каменни лица, като смели воини на военен съвет.
Браян си спомни как веднъж им бе обяснил, че актьорът може да направи каквото си иска от празното пространство. Днес без съмнение то изпълняваше функцията на арена.
Браян тръгна с усилие на волята по безкрайния лъскав паркет, а краката му бяха натежали като олово. Вървеше и вървеше, а разстоянието между него и другите сякаш оставаше едно и също. Накрая това загадъчно бавно и унизително пътуване свърши. Устоявайки на подтика да се свие в по-безобидния край на полукръга, тоест до малкия Бор, Браян седна сам и с лице към тях.
Моментално съжали, защото веднага осъзна, за съжаление, твърде късно, че бе загубил важно предимство. А именно възможността да ги гледа отвисоко и по-точно от около метър и петдесет. Само че вече нямаше сили да стане.
Браян пое дълбоко дъх и се опита да намери в безумния кипеж на мисли в главата си няколко подходящи остроумни реплики като за начало. Все още не бе погледнал никого в очите, което отчете като втора грешка, защото колкото повече отлагаше да срещне погледите им, толкова по-глупав и страхлив изглеждаше.
— Дойде значи? — обади се Дензъл.
— Да, о, да — засмя се Браян. Поне така му се искаше да направи. Но всъщност излезе една пародия на смях. Дрипаво подобие на старото „хюф-хюф“.
Събра всичките си сили, за да посрещне общия им поглед, но в последния миг нервите му не издържаха и очите му се плъзнаха към Еди, седнала близо до брат си и скрила лице зад рамото му. Седяха съвършено неподвижни, но Браян усещаше концентрираната им енергия. Всички бяха една стока, хранеха самочувствието си и се перчеха с принадлежността си към групата. Майка му би казала: „Насъскват се един друг.“
— Е, група — започна Браян и бе поразен от липсата на авторитет в гласа си. Прозвуча като хленч на дете. Изцвили леко с надеждата да открие някъде в гърлото си по-басов и по-началнически тембър. — Какво е всичко това? — Никой не отговори и той продължи: — Ако е някаква шега, хич не е смешно, трябва да призная.
— Шега ли, Браян? — намръщи се Дензъл. Жестът дръпна кожата на бръснатия му череп и паякът помръдна. — Шега?
— Хич нищо смешно не виждам аз в изнасилването на петнайсетгодишно момиче — мрачно заяви Нашийника.
— Изнасилване! — Браян насмалко да припадне. Ако не бе опрял здраво ръце в пода зад гърба си, едва ли щеше да се задържи седнал. Ушите му забучаха и макар зараждащият се гняв да го държеше в съзнание, имаше чувството, че някой изсмуква сърцето му от гърдите с вакуумна помпа. — Това… не е… вярно…
— Нали видя доказателствата?
— Снимките.
Непрекъснато му бяха пред очите тези снимки. Измъченото й триъгълно лице, взряно в камерата. Слабичката фигура, седнала смирено на ръба на канапето, сякаш очакваше пак да й посегнат. Браян с горчивина си спомни колко далеч е бил от истината, когато си мислеше преди, че Еди не става за актриса.
— Еди? Погледни ме. Моля те.
Сякаш почувствала заплаха дори в звука на гласа му, тя още по-плътно се сгуши в брат си. Приличаха на сираци.