— Нямаше никакво изнасилване! — изкрещя Браян, побеснял от гняв. — Изобщо не беше така.
— Изкарваш я лъжкиня, така ли? — присви очи срещу него Нашийника. — След всичко, което си й сторил.
— Не. Ами, всъщност да.
— О, мили боже. — Еди се разплака. Тихи, чуруликащи хлипания, като ранен гълъб. Брат й погали огнената коприна на главата й, вперил невярващ, пълен с отвращение поглед в Браян.
— Еди…
— Остави я на мира! — изсъска Том. Погледът му бе студен като бездушна милостиня. — Сега ние ще се погрижим за нея. Само ме е яд, че не съм се сетил навреме.
— Нищо не подсказваше, че трябва да я пазим — обади се Дензъл. — Кой да знае, че си такъв.
— Не съм такъв! — Спокойното презрение в очите им, наглото им лицемерие направо го влудяваха. Гадеше му се. — Никога не бих… Тя ме покани…
— Така ли беше, Еди?
— Покани ли го?
Отговорът й, макар и заглушен от дрехата на Том, се чу съвсем ясно:
— Просто се появи на вратата.
— Виждаш ли? Съвсем си се побъркал, Брай.
— Още малко, ще кажеш, че няма да я обезщетиш за изтърпяното — озъби се Дензъл.
Браян видя отново как Еди сваля блузката си, смъква чорапогащите, умело насочва с пръсти възбудения му член, пали клечка кибрит в нокътя си.
— И с пълно основание, по дяволите! — изкрещя той.
— Не е хубаво да се ругае — укори го Нашийника.
— Що за пример ни давате като учител.
— Да, ама той е нек’къв странен сорт.
— С всичките му там извънкласни занимания.
— За които не иска да си плати.
— Щот’ изцяло си зависи от него.
— Абсолютно.
— Ако може да си понесе последствията.
— Хайде да поговорим сега спокойно и с…
— Той ще се справи с всичко.
— Роден водач.
— Истински талант.
— Доста надарен.
— Там, където трябва.
— Аз пък друго чух.
— И така. К’во ще кажеш за пет хилядарки, Брай?
— Пет бончета.
— Пет бона или всички тия пикантни снимчици цъфват на бюрото на Харгрийв.
— Той припадна.
— Не съм — Браян се стегна. Вдигна кльощавите си бедра и зае трепереща поза за преговори, подобна на стойката, която заемаха павианите, седнали на някое каучуково дърво. — Вижте… Не можем ли да го обсъдим? Да разгледаме всички „за“ и „против“.
— Тия две думи могат да се разглеждат като особено обидни — заяви Том. — Като имаме предвид сегашните обстоятелства.
Браян мислено повтори всичките си думи и не можа да намери нито една, която да изглежда обидна. Играеха си с него. Бяха се наговорили да чуват каквото не казва и да преиначават чутото, както се говореше, че правела тайната полиция в тоталитарните държави. Нямаше да издържи, беше убеден.
— Не се опитвай да ни размотаваш.
— И не се прави, че нямащ пари.
— Щот̀ става дума за сериозен гаф.
— Аз наистина нямам толкова пари.
— Можеш да ги събереш.
— Хора като теб винаги се справят.
— Какво искаш да кажеш с това „хора като теб“?
— Чекиджии от средната класа.
Браян затвори очи — поне за миг да не ги вижда. Невъзможно му бе да повярва, че целият този неописуем ужас наистина се случва. Браян не беше смел човек. Не можеше дори да прочете думата „изпитание“, без да му се свие под лъжичката. Червата му бавно се раздвижиха и той ги стегна с всички сили, молейки се да не се изпусне. Дотук със салонните маниери в мигове на напрежение.
— Слушай сега, грознико — започна Дензъл с непринуден тон. Браян настръхна. — Виждаш ли това?
Дензъл сви юмрук и сините точки по отпуснатата набръчкана кожа на кокалчетата му се разтеглиха и изписаха: БИТ СИ.
— Знаеш, че с насилие нищо не се решава — затрепери гласът на Браян.
— Как пък го измисли — възрази Дензъл. — Ти си посегнал на сестра му. Ние те изправяме до стената. Оставяш я на мира. Проблемът е решен.
— Но вие не можете да живеете по този начин — викна Браян, който щеше да бъде очарован от подобна непочтена логика, ако беше изникнала по време на импровизация.
— Знаеш ли по-добър? — попита Нашийника, явно тласнат от искрено любопитство.
Браян се вгледа в суровите лица около себе си и разбра, че каузата му е безнадеждна. Нямаше смисъл да разчита, на каквато и да е проява на съчувствие. Затова прибягна до последното средство — започна да хленчи.