— Какво съм ви направил? Някога нещо да съм ви направил? — Мълчание. — Само се опитвах да отворя поне малко хоризонта на жалкия ви живот. — Мълчанието стана неприятно. — Да ви покажа един по-бляскав свят. Да ви въведа…
Том го прекъсна — вдигна ръка официален и сериозен, властен и непреклонен.
— Няма какво повече да говорим. Искаме половината сега, което означава до утре следобед. И другата половина в петък.
— Да предположим, че успя да ги намеря? — поиска да си изясни Браян, макар да му бе повече от ясно, че предполага нещо невъзможно.
— Връщаме ти касетката.
Касетка. Разбира се. Това обяснява замъглените отпечатъци и странната хартия. Изведнъж осъзна значението на разни подробности от онази вечер: отказа й да изгасят лампите; музиката, която му се беше сторила толкова романтична — сигурно е била необходима, за да прикрива шума от камерата. О! Сладката червенокоса Еди била змия в пазвата. Усойница.
Чакай малко. Браян си спомни как първия срок изчезна чисто новата му камера „Саньо“, която бе донесъл да записва репетициите. Дали не бяха използвали…
— С каква камера?
— На един познат в Слоу. — Дензъл имаше отвратителния навик да прокарва език по дланта си и после да гали с тази ръка темето си, можеше да го прави по сто пъти. Браян неведнъж се бе чудил какъв ли вкус имаше накрая дланта му.
— Върти малък бизнес — подхвана измислицата Нашийника. — С образователни филми.
Те се спогледаха, после извърнаха очи към Браян, давайки му да разбере, че срещата е приключила. Браян се изправи и се приготви още веднъж да прекоси тази огромна Сахара, покрита с прилепнали едно за друго дървени блокчета с цвят на пясък. Тъкмо се бе добрал най-сетне до вратата и чу гласа на Еди:
— Браян.
— Да. — Той тръгна обратно с изненадваща лекота. — Да, Еди. Какво има?
Тя ровеше в джобовете на якето си. Накрая извади нещо, наподобяващо парцал, и го хвърли на пода. Гащите на Браян, бяха наопаки и на дъното им ясно се виждаше тъничко кафяво петно. Хрумна му да се обърне и да си тръгне. Да им покаже презрението си, като им обърне гръб. После се притесни да не започнат да разправят на всички. Може даже да вземат да ги разнасят тия гащи из училището. Наведе се и ги вдигна.
Този път не бе прекосил и половината салон и пак го повикаха. Не се извърна. Само се спря на място, сърцето му щеше да изскочи през гърлото от страх, докато напъхваше гащите в джоба на панталоните.
Гласовете пак отекнаха. Всички го викаха в хор. Не грубо и злобно както преди малко, а сякаш се подмилкваха, уж приятелски. Като че ли се закачаха.
Браян почти пробяга последните няколко крачки, изплашен да не стане жертва на групови подигравки. Сграбчи дръжката и рязко отвори вратата.
— Недей — викна Еди. — Браян? Не си отивай.
Беше хукнала след него и сега го хвана за ръката. Задърпа го към себе си. Браян по-скоро усети, отколкото видя как и останалите тръгнаха към него, застанали плътно един до друг. За секунди всички се скупчиха наоколо и започнаха да го побутват към средата на салона, буйно, но весело, малкият Бор дори го бе хванал за ръка.
— К’во мислиш, Брай?
— Добре ли беше?
— Той наистина се хвана на въдицата. Хвана се, нали, Браян?
— Яко се спече.
— Да, отвсякъде.
— Само дето не става за пиесата. Ти к’во ще кажеш, Брай?
— Неее. Не става… — Изведнъж в ръката на Дензъл се появи дебела лъскава черна кутия. Той започна да я подхвърля във въздуха със завъртане и да я лови. Намигвайки на Браян. — Всъщност в онова, което би могло да се нарече „пиеса“.
— Не се сърдиш, нали, скъпи? — Еди оплете ръка около неговата точно както бяха пили вино и се усмихна в лицето на Браян. Открита, невинна усмивка, самоуверена, очакваща похвала. — Беше само импровизация.
Само импровизация. Само импровизация. Браян трепереше и се тресеше, объркан, измъчван от надежда и гняв. Не може да бъде. Те нямаха нито ума, нито въображението, а още по-малко дисциплината да измислят и да осъществят такъв сценарий. Бяха твърде глупави. Дебелокожи. Малоумни. Слабоумни. Мразеше тъпото им самомнение. Ненавиждаше ги за самодоволството им.
— Ти каза, че можем да измислим нещо сами. Не си ли спомняш?
— Миналата седмица.
— Нищо лошо не е станало, нали, Брай?
Боже мили, още малко, ще го укорят, че не може да носи майтап.