— И неочакван край измислихме, както ни каза.
— Куди тиятр.
— Който „да смае и удиви“.
— Знам какво го тревожи. — Дензъл подхвърли касетата. Браян я сграбчи във въздуха.
— Това ли е…
— Това е.
— И друга няма?
— Отричаме наличие на други.
Браян свали ципа на якето си и пъхна вътре касетата. Настана дълга пауза. И понеже той си мълчеше, групата около него започна да се разпада. Дензъл отиде до успоредката, отвърза едно от въжетата с халките и започна да се катери по него. Другите зяпаха Браян, сякаш очакваха да им каже какво да правят. След като забавната част бе приключила, те като че ли отново се бяха върнали към обичайната си човеконенавистна летаргия.
— Имаме още половин час, Брай.
— Не ме наричай „Брай“.
— Какво ще правим?
— Правете каквото искате. — Браян опипа касетката, единствената, на безопасно място до хлътналия му гръден кош. — Мрете, ако щете.
Повече никога няма да влезе в този гимнастически салон. Цялата стимулираща, творческа работа, която бе кипяла тук, беше станала на пепел, мръсна пепел, запушила устата му.
— Няма ли да репетираме? — попита малкият Бор.
— Човек трябва да е луд, ако отдели и пет минути да се занимава с вас, а аз с кой акъл загубих пет месеца от живота си? И как съм могъл дори за миг да допусна, че смрадливата противна клоака, дето минава за мозък в недораслите ви глави, ще започне някога да разбира каквото и да е от литература, музика или драма. Предлагам всички да си отпълзите обратно в канавката, където явно ви е мястото. И ако зависи от мен, можете да си останете там, докато изгниете.
Оперативката беше скучна и безплодна. Барнаби нямаше никаква нишка, за която да се хване, нито гениално прозрение, нямаше и вдъхновение, а и не беше от хората, които можеха да се правят, че имат. Не беше и от началниците, които хвърлят вината за безизходицата върху екипа си. Много други, къде по-висши по чин, не биха се поколебали да постъпят точно така, но това не беше никаква утеха за Барнаби.
Вече всички бяха изчели сваления текст от разговора с Дженингс. Непосредствената реакция раздели хората в заседателната зала на две доста ясно обособени групи. Половината заявиха, че историята им се струва изсмукана от пръстите, а останалите се трогнаха, заинтригувани от тъмния характер на разказа и новата светлина, която хвърляше върху дотогавашната им представа за жертвата.
Но ако Барнаби се беше надявал да му подскажат нещо, което да тласне следствието в по-плодотворна посока, трябваше да се разочарова. Залата наистина бе пълна с мълчалива подкрепа. Съвсем ясно се усещаше желание да помогнат, да блеснат дори, но също толкова ясно се долавяше и чувството на безсилие, породено от невъзможността да направят каквото искат.
Накрая младши детектив Уилоуби се зачуди на глас дали самият Дженингс не е Нилсън, разказал историята така, че да отклони разследването от себе си. Явно имаше разминаване във възрастта, но той бе доказал, че умее да лъже.
Барнаби отбеляза, че биографията на писателя е добре документирана и може лесно да се провери, което следователно налага да се отхвърли хипотезата на детектив Уилоуби. Не го каза назидателно — момчето беше съвсем ново в работата и само на осемнайсет, — но Уилоуби, макар и да успя да кимне спокойно, доста се разстрои от неуспешния си опит.
— Скоро работата ни съвсем ще замре, ако не се появи нова информация. Не можем да държим трийсет души тук да си клатят краката. Някои от вас ще трябва да се върнат в своите отдели до края на седмицата. Следете за имената си на дъската за известия. Винаги можем да вдигнем оборотите, ако нещата потръгнат.
А за днес искам да разпитате отново всички, присъствали вечерта, когато е убит Хадли, като преди това прочетете предишните им показания, включително казаното от Хътън и Клептън при втория разговор с тях. Искам да ги изядете с буквите. Търсете разминаване или противоречие, колкото и маловажно да ви се вижда, особено ако противоречат на собствените си думи. Минали са шест дни, откакто разговаряхме с тях. Сигурно са забравили по-голямата част от казаното тогава и навярно са си спомнили неща, които според тях нямат нищо общо със случая, но за нас може да са от голяма полза. Не забравяйте, че макар личните мнения да не са от особено значение за съда, все пак понякога могат да ни насочат към нещо, което ще има нужната тежест. Опитайте се да създадете атмосфера, в която хората да не се притесняват, ако сгрешат или променят мнението си. Често нежеланието да се излагат им пречи да се върнат назад и да споделят информация, която може да се окаже ценна.