Не можеше да откъсне поглед от снимките.
Браян не само напусна гимнастическия салон, но и сградата на училището. Заяви, че го боли стомах, намери някой да го замести в единствения час, който имаше този следобед, и си тръгна. Нямаше търпение да се махне от това ужасно място, където така безмилостно го бяха скопили.
Чудеше се дали не би могъл да измисли нещо, та никога повече да не се върне там. Оставаха по-малко от три седмици до ваканцията. Можеше да каже, че се е контузил. Или пък сегашното му уж неразположение се е развило в тежко заболяване, което го е приковало на легло. Ако успее да се покрие до средата на юни, проклетите копеленца ще завършат. А и заплатата щеше да си му върви.
От друга страна (Браян внимателно натисна спирачки, за да спре на светналия червено светофар), дали пък нямаше по-положителен начин да се погледне на това дяволско злощастие, което го бе сполетяло? Колко пъти бе чел интервюта с разни известни писатели и актьори, които били принудени от удар на съдбата, често в доста напреднала възраст, да зарежат някаква досадна професия и после да намерят истинското си призвание. Защо пък да не му се случи и на него същото?
Театърът, разбира се, не е доходно занимание. Понякога щяха трудно да свързват двата края. Щеше да има периоди на бездействие. Но колко по-добре е да си без работа, когато ти е приятно да работиш. Трябваше само да пробие. Браян си представи как поставя пиеси — не как се мъчи с бездарни пубертети, а твори с група невероятно ентусиазирани млади актьори и репетира с тях на сцената на Барбикан или Стратфорд. Натиснат клаксон го подсети, че светофарът е светнал зелено.
Той подкара колата унесен, фолксвагенът пое към дома като уморено добиче в края на работния ден. Когато стигна покрайнините на Мидсъмър Уърти, Браян тъкмо уверяваше Кенет Брана, че не е сгрешил, като е решил да постави своя първи „Крал Лир“ толкова млад, и че заедно не само ще се справят с трудната пиеса, но и ще пожънат небивал успех. Група хора, събрали се пред таблото за съобщения насред Площада, върна мислите му към действителността.
Двама нахални мотористи бяха спрели пред къщата му, затова Браян паркира съвсем близо до таблото за съобщения, излезе от колата и забеляза, че голяма част от хората го зяпнаха. Заинтригуван, той внимателно се огледа за коли и прекоси лъскавия мокър асфалт, за да види какво става.
Неочаквано си спомни за убийството на Джералд, за което от дни не бе и помислял, а сега се сети само защото му хрумна, че на таблото вероятно е закачено нещо във връзка със случая. Например портрет с надпис: „Виждали ли сте този човек?“ Или фотография на някой, когото полицията би искала да разпита. Един мъж го погледна похотливо и му се усмихна. Браян премита озадачен. Таблото бе покрито със снимки на Браян с Еди. Всичките бяха в найлонови пликове, за да не се повредят от влагата, и здраво закачени с кабарчета. И макар лицето на Еди да не се виждаше, останалата част от тялото бе достатъчна, за да даде ясна представа за естеството на заниманията им. Никой обаче не се бе погрижил да скрие лика на Браян.
Той бе приковал поглед в циничната изложба, подпрял се с ръка на таблото, за да не падне. Ушите му бучаха, бе загубил ориентация, сякаш след миг щеше да заспи под въздействието на силна упойка.
— Добре ли си, приятел? — попита похотливо усмихналият мъж.
Браян не го чу. Бавно вдигна ръце и се опита да свали снимките, но пръстите му — големи и подути от студ, не успяваха да подхванат кабарчетата. Пробва с нокътя на палеца, но само го изкриви зверски — сълзи му излязоха от болка. Накрая започна да ги къса. По таблото останаха само парченца найлон и хартиени триъгълничета, забодени с кабарчета. Смачка снимките на топка и ги навря в джоба си. Обърна се и пое по улицата, забравил да се огледа — за щастие пътят бе пуст. Слепешката тръгна към вкъщи, а след него и всички останали около таблото за съобщения, но той не забеляза.
Портата сякаш бе заяла. Браян бутна силно, но видя нещо зад нея, което й пречеше да се отвори. Беше пишещата му машина. Провря се през тесния процеп, наведе се и я вдигна. Последният епизод от пиесата му все още стоеше на валяка, мокър и залепнал по него.
Сега Браян забеляза, че цялата права и тясна пътека, водеща към входната врата, бе осеяна с най-различни неща. Видеокасети, книги, дрехи. Грамофонни плочи в шарени калъфи. Сребърната му купа — награда за декламация. Вратовръзки, обувки. Оливър — неговото тролче.
Тръгна бавно по пътеката, стиснал пишещата си машина. Крачеше внимателно, но все пак успя да стъпи върху веселите сладко усмихнати сестри Нолан — плочата изхрущя под крака му. Заваля.