Остави машината на стъпалото пред вратата и затърси ключа. Намери го, само дето не влизаше в ключалката, която, както най-сетне забеляза, беше необичайно светла и лъскава. Зави покрай къщата, прегазвайки градината — изкаля маратонките и маншетите на панталоните си, — стигна до прозореца на хола и почука по стъклото.
Сю, вързала косата си на опашка с кадифена панделка, седеше на масата и рисуваше. Бе запалила газената лампа и сянката на профила й, неестествено голяма, се очертаваше в златен ореол на стената.
Браян почука още веднъж. Дъждът се засили. Зрителите на това представление, скупчили се на тротоара пред къщата, като под команда вдигнаха яките си. Една жена извади прозрачна найлонова качулка, тръсна я да се отвори и покри косата си с нея.
Сю изми четката си в буркан с чиста вода и я избърса в парче плат. После стана спокойно и бавно излезе от стаята. Браян хукна към входната врата. Капакът на пощенската кутия се отвори с тихо щракване, през отвора се подаде плик и тупна на черджето пред прага.
Той го грабна, скри се, доколкото можа под малкия навес и скъса плика. Посланието вътре бе кратко. За в бъдеще съпругата му щеше да общува с него единствено с посредничеството на адвокат, чийто адрес и телефон са приложени. През следващите няколко дни Аманда ще живее при баба си и дядо си.
Браян отново прецапа през калта до прозореца на хола и почука на стъклото за трети път. Но Сю, заковала поглед високо над главата му, вече дърпаше завесите пред лицето му.
— Как си?
— Добре.
— Сигурна ли си?
— Да.
— Трепериш.
— Само външно.
— Да ти донеса ли нещо?
— Не, Ейми, добре съм. Честно.
Сю обърна гръб на спуснатите завеси. Ейми стана от старата продънена табуретка, бутната в една от нишите. Беше се преместила там, щом чуха Браян да прави опити да отключи чисто новата ключалка.
Усети, че продължава да стиска пръстите на ръцете си, затова бавно отпусна хватката и протегна пръсти. После загрижено погледна към Сю, която стоеше изправена, изпънала вдървено рамене назад, като войник на парад.
— Мислиш ли, че ще опита през задната врата?
— Сигурно. Пуснала съм резето. — Гласът на Сю беше дрезгав, сякаш бе настинала.
— Прозорците?
— Затворени са добре. — Издаде звук като начало на кашлица или възклицание. — Не се тревожи. Не може да влезе.
— Не се тревожа. — Не беше съвсем вярно, макар Ейми наистина да бе по-спокойна, отколкото в началото, когато Сю й се обади по телефона, за да й каже веднага да отиде у тях. А това беше преди около час. Хонория вдигна слушалката и толкова се изненада от настоятелния и нетърпящ възражение тон на Сю, че успя само да предаде съобщението без никакъв коментар. Ейми тутакси тръгна и завари приятелката си да разхвърля ризи и пижами из градината пред къщата. После Сю влезе вътре, Ейми я последва, като заобикаляше или прескачаше всякакви видове дрехи.
— Какво става, за бога? — викна тя, щом затвори входната врата. — Какво се е случило?
Сю беше леко задъхана. Вдигна ръце, сякаш за да види за свое собствено удовлетворение, че са празни.
— Край — заяви тя.
— Какво правят всички тези неща навън? — Ейми се опита да хване Сю за ръка, но тя се дръпна. — Моля те, Сю, кажи ми.
— Викнах човек да смени ключалките. Дойде от Лейси Грийн. — Сю се огледа с мрачна решителност, като че ли правеше инвентаризация. Ейми също се огледа. Стори й се, че някои вещи липсват, макар да не се сещаше точно какви бяха.
— Това, разбира се, е временно. Така ми каза адвокатът. Нещата трябва да се уредят. Но това е моя грижа, каза той. И защо не? Заслужила съм си го, заработила съм си го. Те ще живеят при майка му. Нека. Да видим дали ще й хареса. Да й подскачат наоколо, да си слагат краката по възглавничките й. Да гледат анимационни филми. Дум-дум насам, дум-дум натам. Тя си мисли, че са ангелчета. Да видим дали ще й…
— Сю! — Ейми я сграбчи за раменете. — Ти ме повика. И аз съм тук.
— Ейми…
— Всичко е наред. — Ейми я целуна по ледено — студената буза и усети как мускулче подскочи и се сви. Сю се освободи от ръцете й с безучастен вид, сякаш примирила се с невъзможността да намери утеха.
— Разкажи ми — тихичко повтори Ейми.