Барнаби за трети път се накани да препрочете показанията на Ейми Лидиърд, дадени в неговия кабинет. Предишният им прочит отново бе предизвикал появилото се и по-рано неприятно усещане, че в тях има скрито нещо, което не се връзва, но все още не бе успял да разбере какво точно беше.
Зачуди се дали не ставаше дума за противоречие с реплика, чута по време на първия разговор в дома на Хонория сутринта, когато започна разследването на убийството. Този разпит бе заведен под името „Лидиърд, Х.“, защото именно Хонория говори надуто и властно почти през цялото време. Участието на Ейми, доколкото си спомняше Барнаби, беше само откъслечно — меко казано.
Изостави своя компютър, премести се пред съседния празен екран и затърси файла. Докато набираше името, за момент се сети за онова конте, дето му е трън в очите, но на сутрешното заседание прие да посети дома на Хонория Лидиърд. За голямо разочарование на Барнаби злобното чувство, с което бе насърчил Мередит да се опита да убеди Хонория да дойде и даде отпечатъци от пръстите си, бе рикоширало обратно върху него. Следователят се върна с новината, че госпожица Лидиърд, макар и при никакви обстоятелства да не би посетила полицейския участък, все пак е готова да се подложи на въпросната процедура, ако лично главният инспектор се заеме с тази задача и я осъществи в нейния дом.
Барнаби тръсна шава и съсредоточи погледа си върху зелените букви на екрана. Доколкото си спомняше, Хонория през цялото време бе отговаряла отрицателно и сега, като прегледа текста, видя, че е прав. Ейми бе задала един-единствен плах въпрос и бе вмъкнала една-единствена реплика, и то свързана с домашния бит.
„Първо направих по едно мляко с какао…“
И тук зълва й грубо я бе прекъснала. Барнаби не видя нищо особено значимо в казаното. Хонория по принцип обичаше да пресича хората — беше й стил на говорене, и на главния инспектор му се стори малко вероятно да се е опитала да скрие нещо с прекъсването — какво би мото да разкрие правенето на какао?
Барнаби плъзна курсора и боядиса в червено контекста на кратката реплика на Ейми, като започна от своя собствен въпрос към Хонория.
„Б.: Веднага ли се оттеглихте?
Х.: Да. Имах главоболие. Бяха разрешили на госта да пуши. Отвратителен навик. Тук не бих му разрешила.
Б.: А вие, госпожо Лидиърд?
Е.: Не веднага. Първо…“
Барнаби блъсна стола си назад така рязко, че го удари в бюрото отзад — служителката, седнала там, подскочи и го изгледа изненадано. Той измърмори някакво извинение. Върна се при своя компютър и бързо намери каквото търсеше. Беше точно в началото. Беше попитал Ейми дали са се прибрали веднага вкъщи след сбирката в „Плоувърс Рест“ и Ейми бе отговорила:
„Да. Аз направих по едно мляко с какао, после се качих да работя върху книгата си. Хонория отнесе нейната в кабинета.“
Добре де, има разминаване, но е много незначително. Съвсем незначително. Даже ако беше още по-незначително… — Барнаби усети как надигащото се в него вълнение посърна още преди да го бе обзело. Защото какво означава една дума? Особено като глагола „оттеглям се“, който можеше да изразява толкова много неща. За едни може да означава да изчезнат в банята и дълго да се киснат във ваната, за други — да се затворят в бърлогата си, да си налеят нещо по-силно и да си надянат слушалките. Защо за Хонория да не означава да отиде в кабинета да чете?
Но тук се казваше, че имала главоболие. Барнаби се наруга, задето не бе задал въпроса по-конкретно. Например: веднага ли си легнахте? Или дори: качихте ли се горе? И тогава, ако, разбира се, Ейми казваше истината, щеше да хване Хонория в преднамерена лъжа. Барнаби бе малко разочарован от удоволствието, което предизвика у него мисълта пак да се изправи срещу Хонория.
Отново прочете внимателно и двата записа, но не откри друго обяснение за появилото се преди време усещане за нещо нередно. Това мъничко противоречие бе перлата в сърцето на стридата.
Въздъхна, затвори и двата файла и отвори файла на Лора Хътън. Бързо прехвърли първия разговор, в който нямаше нищо съществено, и премина на втория, когато тя доста пи, плака и руга мъжа, своенравно отказал да я обича, или поне Лора така виждаше нещата.
Барнаби четеше внимателно, потъна изцяло в текста, забрави за всичко друго около себе си. Както и преди, търсеше несъответствия, противоречия или просто нехайно изпуснати думи. За съжаление, поради естеството на признанията й всичко, което описваше — посещението й в къщата на Хадли през лятото, кражбата на снимката, нощните й скитания, плод на любовните й въжделения, — всичко това не подлежеше на проверка.