Чу се подрънкване на порцелан, разнесе се приятна миризма на кафе и на бюрото му се появи чаша с чинийка.
— А. — Барнаби установи самоличността на приносителя и отбеляза: — Върна се значи. Какви са новините от великия театрал?
— Отишъл да играе бинго, това е последното, което чух.
— Не подлагай на изпитание търпението ми, сержант. Не съм в настроение.
Трой надяна на лицето си изражението „Какво толкова казах“, седна и разви един шоколадов десерт.
— Добре си прекарах, няма що.
— С Клептън ли?
— По-скоро без Клептън.
— Как така?
— Отивам в училището — тръгнал си по-рано. Отивам у тях — жена му вика: „У майка си е.“ Отивам у майка му и какво става?
Господин Клептън отворил вратата й бил така ужасен от паркиралата пред портата му полицейска кола, че сграбчил Трой за лакътя (макар сержантът да не бил с униформа) и насила го издърпал вътре в къщата, обръщайки обичайната процедура наопаки.
Щом затръшнал вратата зад гърба му, ето я и госпожа Клептън. Опакована като за подарък в лъскави найлонови дрехи, кърши ръце и плаче: „Не иска да излезе от тоалетната.“
И наистина. Трой тропал по вратата на тоалетната, настоявал Браян да отвори с много силен глас, за да надвика поп музиката, която думтяла на горния етаж. Но напразно.
Накрая се отказал и старите Клептън го изпроводили чак до портата. Като се качвал в колата, минали някакви хора и госпожа Клептън високо подвикнала: „Ако го видим, ще ви се обадим, сержант. Много е тъжно да си загуби човек кученцето.“
Трой разказа историята добре и успя да разсмее Барнаби.
— Искате ли да взема заповед за задържане, шефе? И да го доведем.
— Може би утре.
— Открих какво означава словоблудство.
— Слово какво?
— Сещате се — тъпата му пиеса.
— О, да. И как откри?
— Проверих в речника.
— Ти си про… — Барнаби се прекъсна моментално, но видя, че не е успял да се спре навреме. Боже, как можа изобщо да му хрумне такава снизходителна мисъл, че даже пък и да я каже. — Извинявай, Гавин. Наистина.
— Няма нищо. — Но Трой бе порозовял целият. — Разбираемо е. Не съм учен, както знаете. Купихме го за Талиса Лийн. Ако й потрябва за някое домашно след време.
— И какво означава „словоблудство“?
— Неправомерна, обидна употреба на думи. Голям сноб. Нали това е правилната дума?
— Право в десетката. — Барнаби допи кафето и бутна чашата настрани. Тъкмо щеше да се върне към своето мини откритие в показанията на Лидиърд и в залата се появиха още няколко оперативни работници.
Веднага му стана ясно, че не са попаднали на нищо ново. Изглеждаха отегчени, изморени и намусени, като хора, прекарали няколко часа в неуспешни опити да постигнат нещо и при това са знаели, че ще стане така още преди да са започнали.
Младши детектив Уилоуби се приближи до бюрото на Барнаби и въздъхна с облекчение, като видя, че Трой става и се отдалечава — неведнъж бе изпитвал на гърба си острия език на сержанта. Барнаби му посочи празния стол, Уилоуби седна, внимателно постави фуражката си върху коленете и също така внимателно сложи в нея бележника си.
Барнаби се приготви да го изслуша със смесица от симпатия и раздразнение. Момчето беше доста крехко, а и не освежи ли идеите си, щеше да се наложи да напусне полицията. Барнаби подозираше, че в крайна сметка точно така щяха да се развият нещата, и само се надяваше поводът да не е някой нервен срив.
— Разговарях с господин Сейнтджон, сър, както ми наредихте — започна Уилоуби. — Той няма какво да добави към показанията си за своето посещение у Хадли, нито за сбирката, нито за последвалите събития. Но спомена нещо, което е забелязал през деня, макар да ми се струва доста несъществено…
— Аз ще реша дали е несъществено, детектив.
— Да, сър. Като изпращал господин Хадли, видял госпожица Лидиърд да излиза от портата на „Плоувърс Рест“ и да се отдалечава с колелото си.
— Знаете ли в колко часа е станало? — Барнаби взе химикалката си.
— В единайсет и половина. Господин Сейнтджон си спомня, защото бил изгубил точно половин час от времето си за писане. Идвала на два пъти същия следобед. Ако си спомняте, „Бородино“ е точно срещу…