— Да, да. Продължавайте.
— Хадли не отворил вратата, но това, изглежда, не е необичайна практика, ако човек знае кой стои на прага му.
Настъпи пауза. Уилоуби нямаше какво повече да добави и пръстите му нервно се плъзнаха по ръба на фуражката, после здраво стиснаха козирката. За нула време мълчанието се превърна в непоносимо бреме за него.
— Странен образ е този… Сейнтджон. А пък кучето му…
— Благодаря, Уилоуби. — Барнаби му се усмихна разсеяно. — Добра работа.
— О! — Уилоуби се изправи сковано и пъхна фуражката под мишница. Бележникът изпадна. Той се наведе да го вземе, грейнал от задоволство. — Да, сър. Благодаря.
Барнаби не го чу. Облегнат назад, затворил очи, той вече се бе пренесъл на Площада в Мидсъмър Уърти и си го представяше така, както вероятно бе изглеждал в онова мразовито утро в последния ден от живота на Джералд Хадли. Сигурно са били обзети от известно вълнение преди срещата с известния писател. Без съмнение са се заели да направят нещо за почерпка, трябвало е да се приготвят за сбирката в „Плоувърс Рест“. В късната утрин собственикът на тази красива къща решава да обезпокои стар човек, чието единствено желание е да го оставят на мира да си пише шпионския роман. В единайсет часа една жена си къса сърцето от плач, пълни кошчето с подгизнали кърпички и е прекъсната от също толкова нежелан посетител. След срещата им тази личност отива направо в дома на Джералд Хадли. Не го намира и по-късно се връща пак. После трети път.
Барнаби отвори очи. Сърцето му ускори ход, пришпорено от оформящата се хипотеза за евентуалната причина за това странно упорство. Застави се да се успокои, задиша дълбоко и диша така, докато пулсът му влезе в приемливи граници.
Лора навярно е още в магазина. Намери телефонния й номер и го набра. Тя вдигна моментално.
— Госпожо Хътън? Главен инспектор Барнаби на телефона. Дали бихте направили нещо за мен, госпожо Хътън?
— Тъкмо се канех да отида при съседите да се почерпим по чашка. Спешно ли е?
— Да — призна Барнаби. — Така мисля.
Ейми беше в стаята си, работеше върху книгата. Започна в пет часа и все още не я бяха викали за нищо нито с дрънкане на звънчето, нито с устни заповеди.
В момента се безпокоеше за стила на своята проза, който бе влязъл в едно удобно русло и вече й звучеше прекалено познато. Но дали си струва, чудеше се Ейми, дъвчейки върха на химикалката си, постоянно да се търсят нови прилагателни? Нямаше ли читателят да се чувства по-добре с изпробвани комбинации, доказали своята уместност? И това не е оправдание за проявен от автора мързел, спореше със себе си Ейми, защото има някои съчетания, които са толкова сполучливи, че и най-талантливият писател не би могъл да измисли по-добри.
Бърз поглед към смрачаващото се небе отвъд прозорците на спалнята разкриваше загадъчната красота на розовите нюанси. Черната коса при определена светлина определено придобиваше лъскавия черно-син цвят на гарваново крило. А нима очите на влюбения до полуда не светваха точно като Звездици в нощното небе, когато се спрат на обекта на любовните си въжделения.
Ейми намери малка утеха в мисълта, че подобен спад на доверието в собствените умения не бе съвсем непознат и на най-успелите в занаята. Макс Дженингс бе разказал как започва всяка нова книга убеден, че този път ще създаде с нея отношения на безметежно блаженство, влюбените ще изпращат всеки залез, хванати за ръка, и никога няма да разменят и дума накриво. Но никога не ставало така. Много преди да завърши глава първа, те вече са се хванали гуша за гуша, крещят си, ругаят се и чупят чинии.
Ейми въздъхна, събра мислите си и отново се съсредоточи върху листа пред себе си. Сцената, над която работеше, бе изпълнена с драматизъм. Араминта избяга от Черния Руфъс, скачайки от файтона му (подходящо облечена в анцуг „Дона Карън“) в пряспа току-що навалял сняг. Измъкна се от снега, неохотно заряза пелерината си — имитация на хермелинов модел на Версаче със закопчалки от истински кехлибар и качулка, осеяна с изкуствени диаманти — и хукна по замръзналата повърхност на езеро, преследвана от ловджийски кучета. Ейми отново задъвка химикалката. Реши, че ловджийските кучета са малко неуместни, и ги замени с вълци.
Нямаше никакъв проблем да се постави на мястото на своята изпаднала в беда героиня, защото самата тя трепереше от студ, макар и в стаята си — сигурно беше под нулата. Стана и отиде да пипне ръждясалия радиатор. Усети ледената му повърхност дори през ръкавицата. Цял ден беше така и сто процента щеше да си остане така.