Ейми заподскача на място с дебелите пухкави ботуши върху протрития килим. Опита да стопли с дъх върховете на пръстите си, разтри силно бузите, но само я заболя. Спомни си обещанието на Хонория непременно да оправи отоплението и реши да слезе в библиотеката да поговори със зълва си.
Излезе на площадката на стълбището. От всички страни я зяпнаха тъмни, дебело лакирани портрети на величествено облечени представители на рода Лидиърд, чиито корени се губеха някъде в шестнайсети век. Особено противен й беше един съдия с лице на ястреб, който изглеждаше способен не само да изпита истинско удоволствие от произнасянето на смъртни присъди, но и собственоръчно да ги изпълнява със същата наслада, само трябваше да запретне ръкави.
Хонория седеше на бюрото си, погълната от своите хералдически занимания. Изглеждаше напълно откъсната от дребнавите проблеми на този свят. Макар единственият реотан на отоплителната печка да работеше, голямата стая бе почти толкова студена, колкото и спалнята горе. Ейми запристъпва от крак на крак на прага, но Хонория не й обърна никакво внимание.
— Извинявай…
— Кръв и кости — измърмори на себе си Хонория. — Ето кое има значение. Кръвта е от значение. Костите са от значение.
— Хонория?
Хонория вдигна очи. Те горяха и гледаха право в Ейми, но сякаш не я виждаха.
— Ужасно е студено. Може ли да…
— Махай се. Не виждаш ли, че съм заета.
Ейми си тръгна. Явно не беше сега моментът да пита Хонория дали е поръчала въглища и дали ще се накани скоро да оправи неандерталското котле. Докато минаваше по древните каменни плочи във вестибюла, Ейми се наведе да изскубне няколко плевела, поникнали в пукнатините. Градината май се опитваше да влезе в къщата. А в това ужасно време как да я кориш? Натисна вратата на мазето, но тя не се отвори.
Ейми се намръщи и опита пак, убедена, че бравата просто е заяла, защото досега никога не й се беше случвало да я намира заключена. Само че след още два здрави напъна не остана никакво съмнение, че този път е заключена. Ейми се поколеба — дали да не си напълни една бутилка с гореща вода и да я гушне в скута, като седне. Да, ама след малко ще трябва да слезе долу да приготви вечерята и няма да може да я разнася из ледената кухня.
След като Хонория й даде ясно да разбере, че не иска да бъде безпокоена, Ейми реши сама да намери връзката с ключовете. Понякога висяха на желязна кука в стаята за вехтории, друг път бяха в чекмеджето на кухненската маса, а се случваше и да са оставени някъде за малко, а после Хонория забравяше къде ги е зарязала. Веднъж Ейми ги намери в саксия в парника.
Днес не бяха на куката. Ейми огледа пейката с наредени върху нея луковици на далии, стари пакетчета със семена, но не ги откри. Отмести колелото на Хонория, за да мине, и ги видя в кошницата на велосипеда.
Ключът за мазето беше старомоден, дълъг почти колкото дланта й. Пъхна го в ключалката и отключи с лекота. Светна лампата — толкова слаба, все едно я нямаше, ама нейсе, — хвана се здраво за перилото и заслиза надолу.
Котлето заемаше ужасно много място, а останалата част от пространството бе запълнена от горивото за него. Купчина въглища, по-малка купчина съчки и вързопи от стари вестници и енорийски списания, стегнати с канап. Кашони, дървени касетки, парцали и кутия с парафин.
Ейми пристъпи с известна тревога към чудовищната машина — огромна, кръгла, почерняла от старост, занемареност и зъл нрав. Изотзад излизаха тръби и се виеха по тавана на мазето. Имаше три циферблата с червени стрелки, като на скоростомер. Всички показваха 150. Тя почука авторитетно по стъклото. Показанията паднаха на 98.
Ейми предпазливо положи ръце върху метала — едва-едва се усещаше някаква топлинка. Отвори вратичката и надникна. Доколкото успя да види, вътре имаше купчина пепел и почти нищо друго. Взе лопатката — метално съоръжение с размерите и тежината на железен лост, но с формата на буква „Т“ — и разрови пепелта. Проблеснаха една-две бледи искрици. Скъса няколко страници от енорийското списание и сложи тънки хартиени лентички върху искриците. Хартията покафеня, сгърчи се и пламна.
Ейми добави още хартия и взе няколко съчки от купа. Внимателно ги постави отгоре и взе още няколко, за да е готова, ако първите се запалят.
Едва тогава забеляза, че отдолу има още нещо. Още хартия ли? Определено се виждаше етикет — яркожълт със сини букви: „Хотел Масима, Танжер“. Ейми махна съчките настрани. Показаха се още етикети, покриващи почти целия капак на кафяв куфар.