Извлече го изпод купа съчки и натисна заключалките. Капакът отскочи нагоре. Ейми коленичи, без да обръща внимание на ситните камъчета и мръсотията, и огледа съдържанието на куфара. Черен костюм, шапка с воал, бельо, включително колан с жартиери и тънки чорапи, обувки с висок ток. Две пластмасови кутии с бижута и козметика. И кутия за обувки, препълнена със снимки. Колко интересно!
Извади шепа снимки и започна да ги разглежда. Някои бяха цветни, други — черно-бели. На много от тях се виждаше руса жена — сама или с неколцина приятели, които си играят с куче. Изглежда, бяха на почивка. Даже няколко от снимките бяха направени на плаж и около хотелски басейн. Двама мъже с ужасно оскъдни бански стояха пред великолепна яхта.
Там беше и Ралф. Дори при тази мъждива светлина нямаше как да сбърка неговата ослепителна усмивка, черни къдри и прям поглед. Беше с голяма компания, явно на някакъв купон. Всички бяха много весели, седнали около маса, покрита с чаши, бутилки и конфети. Навярно празнуваха нечий рожден ден. Снимката беше голяма, направена със светкавица. Ралф беше облечен в бяла памучна фланелка с къси ръкави и квадратно деколте — част от униформата на Кралския флот.
Ейми се взря в снимката. Мъжът до съпруга й привлече вниманието й. Беше красив, но образът му бе малко неясен, имаше дълга рошава коса и цвете, закичено зад ухото. Ейми се качи по стъпалата на мазето, вдигна фотографията близо до електрическата крушка и ахна изненадана. Беше Джералд!
Възбудена от откритието си, тя хукна към вестибюла. Думи и изрази напираха от устата й, свиваха устните й. „Познай какво намерих… куфара… помниш ли?… Госпожа Бънди каза… че някой го е сложил…“
Хонория стоеше неподвижна на прага на библиотеката. Ейми се вцепени. Думите замръзнаха на върха на езика й. Моментално прозря истината. Пулсът й потрепна от мрачно предчувствие, набра скорост и после започна мощно да блъска в основата на гърлото й.
В ума й изникна изразът „дишай спокойно“. Най-добре да успокои дишането. Започна да вдишва бавно и дълбоко и да издишва плитко, сякаш вече нямаше достатъчно въздух около нея.
Съзнанието й се раздели на две. Едната половина се скри под земята, разтреперана от страх, неспособна да мисли. Другата — прецени крайно опасното положение, в което се намираше, и трескаво затърси изход. Предната входна врата — заключена, с пуснато резе, не бе отваряна от години. Задната — заключена, с пуснато резе — никога няма да успее да я отвори навреме. Не бива, не бива да се оставя да я върне обратно в мазето и да умре там като куче. На долния етаж прозорците бяха затворени, но можеше да счупи някой и да мине през него — ще се разкървави, но ще остане жива. Жива.
Тъмната маса в другия край на вестибюла леко помръдна. Не крачка, а по-скоро мощен тласък на въздуха. Сърцето на Ейми скочи в гърлото.
Стълбите. И двете ще трябва да изминем известно разстояние. Аз съм по-малка, по-млада, по-лека, по-бърза. Да си стигна до стаята. Пускам резето. Отварям прозореца. Крещя.
Опита се да си спомни какво се прави преди спринт. Коленете ли се сгъваха? На пръсти ли се вдигаш? Жизненоважно бе да стартира по най-добрия начин. От това можеше да зависи… можеше да зависи всичко.
Но изведнъж главата й се изпразни от всяка мисъл, защото Хонория направи нещо много по-лошо, отколкото просто да премести тежестта си от единия крак на другия. Започна да се смее. Тихо ръмжене, трептящо хърхорене, сякаш загряваше мощен двигател, последвано от поредица дрезгави излапвания, прекъсвани от кряскащи звуци. Накрая Хонория остана без дъх и мощно изхърка, поемайки въздух през носа.
Ейми побягна. Към стълбите. Нагоре по стъпалата. Ето я площадката. Още малко и е в стаята. Хонория е по петите й. Съвсем близо. Задъхана, тромава, посяга и сграбчва въздуха зад Ейми, но веднъж успя да докосне края на полата й, защото Ейми се спъна.
Земята летеше под краката им. Ейми бе останала не само без дъх, но и без капчица мисъл в главата. Дори вече не съзнаваше, че тича, бе попаднала в плен на още по-мрачни ритми. Влетя в стаята си. Затвори вратата. Натисни я.
Късно.
Ейми натисна с цялата си тежест, но железният крак на Хонория вече се бе напъхал между касата и вратата и нищо не можеше да го помръдне оттам. Тя не буташе — нямаше защо. Явно за никъде не бързаше. След няколко секунди заговори. Пъхна зурлата си в процепа и изкриви уста, за да избълва ужасните си открития.