Выбрать главу

— Пиша криминални истории — обяви той, сядайки на канапето — и се питах колко време може да отдели човек, за да направи едно прилично детайлно описание на съответното оръжие. Много се интересувам от бронирани коли — най-вече от еднотонния „Хъмбър Хорнет“. Изписал съм близо десет страници, за да опиша различните му функции. Дали не е прекалено дълго? Как мислите?

— Доста е дълго — отговори откровено Макс. — Вашите читатели, струва ми се, биха поискали да се върнат към основния сюжет много преди това.

— А, ето — започна Рекс, но се поколеба. Изглеждаше засрамен и объркан. — Ето това е нещо, което ми създава проблеми — сюжетът. Сюжетът, героите, диалогът и описанията на природата. С друго нямам проблеми.

Макс отпи от тоника, явно замислен над думите му.

— Мислили ли сте да се захванете с писане на нещо научнопопулярно. Да речем учебник, тъй като очевидно разполагате с подобни специализирани познания.

Но тогава звънецът на входната врата иззвъня. Беше Лора. Едва си бе свалила палтото и пристигнаха Ейми и Хонория.

Лора беше доста изненадана от появата си в „Плоувърс Рест“, защото от посещението на Хонория насам хиляда пъти промени решението си. Една минута беше убедена, че няма да понесе да види Джералд, следващата минута бе убедена, че няма да понесе да не го види; една минута знаеше точно как се чувства (мрази го, мрази го), а следващата бе сигурна, че просто няма начин да знае как би се почувствала, докато не го види пак. Облекчението, което изпита, щом разбра, че той не е в стаята, бе толкова голямо, че чак й се зави свят и за малко да падне. Калейдоскопът на чувствата й премина през същия главозамайващ водовъртеж в момента, когато седна и вратата отново се отвори. Но беше Браян, а веднага след него и Сю — зачервена и задъхана от усилието да настигне мъжа си.

Браян кимна бързо по посока на фотьойла, където седеше гостът. Сю се усмихна срамежливо и се здрависа, прикривайки изненадата си, защото Макс изобщо не беше такъв, какъвто си го бе представяла. Очакваше да види едър безцеремонен мъж в сако от туид, с лула дори. Макс Дженингс наистина носеше дрехи от туид, но много плътно изтъкан, красиво скроен и тъмнокафяв на цвят, и пушеше тънки кафяви пури, ленената му риза беше в едва забележим нюанс на зеленото, който французите наричаха „о-дьо-нил“. Беше невъзможно да се определи възрастта му, защото, макар и чупливата му, сресана назад коса да бе съвсем побеляла, леко загарялата кожа на лицето му почти нямаше бръчки. А какви очи! Сю никога не бе виждала такива очи. Поразително небесносиньо. Синьото на мароканското небе. Синьото на Матис5. Макс беше слаб и немного висок.

Браян седна в удобна близост до храната, преметна крак връз крак, развявайки провисналите си панталони, след което презрително огледа присъстващите. Колко са жалки всички. Наконтили са се като за прием в кралския дворец. Ейми си бе сложила ненужни украшения, Рекс бе облякъл прашния си погребален костюм на тънки райета, Хонория беше със сравнително прилична пола на „Дакс“6 и жилетка в преливащи се цветове. Лора се бе постарала да изпъкне сред другите с тясна черна рокля и китайско брокатено сако. Що се отнася до Сю, е…

Дълга до коленете туника с цветовете на дъгата, нахлузена върху тъмнозелен пуловер от мохер, който се бе набръчкал под сукмана и около мишниците. Косата й бе наполовина сплетена (тя се бе паникьосала, като чу затръшването на вратата), а гримът й — прекалено ярък. Браян веднъж бе успял да хване погледа на жена си, завъртя очи към тавана и поклати глава, демонстрирайки недоумението си от хорската тъпотия. После удовлетворен, че е успял да покаже на всички абсолютното си пренебрежение към тяхното старание да направят впечатление на госта, посегна към масата за сандвич.

— Не мислиш ли, че би било по-учтиво да почакаш, докато се съберем всички? — попита Хонория на висок глас, сякаш беше в собствената си кухня в съседната къща. — Или поне докато ни поканят.

— За ората, дето чекат — отвърна Браян, като си въобразяваше, че говори на чист йоркширски диалект, — нищо не остаа. — След като демонстрира своята независимост и предизвика желаната реакция, напъха сандвича в устата и попита: — Къде е Джералд?

Едва бе задал въпроса и получи моментален отговор: чуха се бързи стъпки надолу по стълбите и след миг домакинът се появи в помещението. Запъти се направо към ъгъла, където седеше Макс Дженингс. Вървеше с протегната ръка и надълго и нашироко се извиняваше, задето не могъл лично да посрещне Макс при пристигането му. След това се представи. Два пъти.

вернуться

5

Анри Матис (1869–1954) — френски художник. — Бел.прев.

вернуться

6

Английска фирма за производство и продажба на майсторски ушити дрехи и аксесоари за мъже и жени. — Бел.прев.