Хонория затегли своята пленница към отворения прозорец. Ейми имаше чувството, че й изтръгва ръцете от раменните стави. Заби пети в пода, насъбра килима, но какво можеше да направи така, както бе увиснала като кокошка, понесена към пазара с вързани крака.
Щом стигнаха до прозореца, Хонория блъсна силно Ейми в рамката и удари носа й в страничната дъска — устата й се напълни с кръв. После я пусна да стъпи на пода. Ейми разтвори крака да се закрепи по-здраво, напрегна всичките си мускули и запъна предната част на бедрата си под перваза на прозореца. Хонория пусна китките й, хвана я за раменете и занатиска с все сила. Коленете на Ейми изпукаха и поддадоха.
Хонория сграбчи пуловера й при врата, издърпа го нагоре и успя да я изтика до половина извън отворения прозорец. Ейми разпери ръце и се вкопчи за страничните дъски, забивайки нокти в дървото. Хонория престана да я бута и се залови да откопчва пръстите й.
И точно тогава на алеята пред къщата се появи кола. Ейми видя фаровете и закрещя. Крещеше и крещеше. Силните й писъци закънтяха в собствената й глава — сякаш на раменете си имаше камбана.
Хонория я дръпна вътре. Ейми се бореше като обезумяла — риташе, удряше, дереше. Бореше се с цялото си същество и всички сили. Някъде отдалеч се чу шум от счупено стъкло. Хонория също го чу. Ейми разбра по промяната на изражението й — явно си даде сметка, че времето й изтича. Сключи ръце около врата на Ейми, палците й натиснаха гръкляна. Спазъм на луда радост разтресе тялото й и озари лицето й.
Ейми се задави. Чуваше бучене — като вятър, минаващ през телеграфни жици. Пред очите й се появиха червени кръгове. Напрежението в ушите й ставаше нетърпимо. Главата й сякаш се разширяваше отвътре и все по-силно натискаше отеснелия череп, накрая той не издържа и Ейми потъна в мрак.
Минаваше полунощ. Барнаби се намираше в уединена стая в болница „Хилингтън“, гледаше през прозореца към паркинга, който дори в този нощен час бе наполовина пълен. Стоеше тук от пет часа. Без никаква нужда, честно казано, защото тя нямаше да избяга. Нямаше и да умре. Слава богу. Два трупа за една вечер бяха твърде много.
Тъкмо вкарваха единия труп в катафалката, когато главният инспектор паркира колата пред къщата на Хонория. Вторият — много по-лек, лежеше в полиетиленов калъф във вестибюла.
Барнаби го видя още като слезе от форд „Орион“-а си, защото огромната двукрила врата, край която при първото си посещение бе забелязал голяма купчина навети клонки и сухи листа, сега зееше широко отворена.
Поршето на Лора Хътън стоеше насред улицата под странен ъгъл, сякаш бе спряла съвсем лекомислено в паническа бързина, задната част на автомобила бе поднесла в полукръг, след като Лора бе натиснала рязко спирачките. Ключовете още бяха на таблото. По-късно Трой го откара в малката красива къща и го остави в гаража.
Откъм леглото се чу шум. Ейми изглеждаше съвсем малка под силно опънатите чаршафи, свирепо затъкнати под дюшека. Одри Бриърли седеше до нея, светлорусата й златиста коса проблясваше под светлината на нощната лампа като перлен шлем.
Влезе медицинска сестра да премери пулса на пациентката и кръвното й налягане. Ейми беше на успокоителни, но слаби и докосването на сестрата я събуди. Колкото и да му се искаше да разговаря с нея, Барнаби усети как го жегна неканено състрадание. Сестрата светна в очите на пациентката си, заяви, че всичко е наред, и излезе, поскърцвайки с обувки по линолеума.
Ейми се взря в Одри Бриърли, която нежно я хвана за превързаната ръка.
— Всичко е наред, госпожо Лидиърд. Вече няма от какво да се страхувате.
Барнаби взе стол и го понесе към леглото. Внимателно подбра мястото. Не твърде близо, но не и прекалено далече, защото се боеше, че гласът й ще е слаб.
— Здравейте.
— Здравейте. О, това сте вие.
— Да. Пак съм аз.
Прав беше. Ейми направо шепнеше. Седна до нея и двамата се усмихнаха. По-точно той се усмихна. Ейми само успя да потрепне с ъгълчето на устните си и се отказа. И какво друго да очаква човек, помисли си Барнаби. Започна да говори с ясното съзнание, че първите му думи едва ли щяха да подобрят положението:
— Вашата зълва е мъртва, госпожо Лидиърд. Сама отне живота си. Нямаше как да бъде спасена.
— Така каза, че… ще направи… след…
Няколкото думи сякаш я изтощиха и тя затвори отново очи. Барнаби поседя мълчаливо малко, но после продължи, защото се боеше тя да не се унесе пак в сън: