Сю се чувстваше все по-неловко и не на място. Стоеше до приятелката си безпомощно, направи непохватен и нерешителен жест, като да предложи утеха, но отпусна ръце.
— Мислех, че не иска деца, а той е знаел какво му е.
Затова винаги Ралф отговаряше за предпазването от бременност. А не, както казваше на жена си, защото се притеснявал от страничните ефекти на противозачатъчните хапчета, всъщност е искал да я предпази от заболяването.
Все пак трябваше да й каже. Най-трудно й бе да понесе това. Не изневерите или факта, че е имал сексуални наклонности, за които не е подозирала, а решението да носи сам кръста на мрачната истина, че щастливите им дни са преброени. Навярно се е страхувал да не я отблъсне.
— Не е заради това, сигурна съм — прекъсна я Сю, забелязала напиращите в очите на Ейми сълзи. — Искал е да ти спести мъката. Така правим, когато обичаме някого.
Ейми сякаш не я чу. Беше тръгнала из стаята, докосваше разни неща — залюля дървеното конче, подкара малка метална количка напред, после назад по ръба на рафта, надникна в ученически тетрадки. Опитваше се да вложи в действията си чувство, да им придаде значение, но само се усещаше неловко и неестествено. За нея тази стая бе призрачно място, без спомен за живот тук. Свята и същевременно безсмислена, като мавзолей.
Дръпна пердетата настрани. Слънчевата светлина заля помещението и безмилостно разкри нелепата несъвместимост между вещите, напомнящи детството на Ралф, и другите — свързани със смъртта му. Изведнъж потискащата атмосфера стана непоносима.
— Да си вървим.
— Не искаш ли да вземеш нещо? — Къщата щеше да бъде опразнена на следващия ден от фирма, наета в Принцес Ризбъро.
— Имам си това. — Пръстите на Ейми докоснаха медальона на врата й. Тя почти се затича по площадката. — Хайде, Сю.
Сю с радост я последва. Излязоха навън и тя още веднъж погледна към мрачната грамада от сиви камъни, която сега принадлежеше на Ейми, и изпита облекчение, че повече никога няма да й се налага да влиза в тази къща. Двете тръгнаха рамо до рамо по алеята към портата.
Беше красив мартенски ден. Небето бе безкраен син балдахин без нито едно облаче. Покрай алеята грееха нарциси, а под дърветата се виждаха минзухари и самакитка. Ейми затвори портата.
— Нося малко хляб — обади се Сю. — Искаш ли да нахраним патиците?
— Добре. — Поеха към Площада, а патиците, щом ги зърнаха, моментално закрякаха и се заклатушкаха към тях. — Как пък винаги разбират?
— Виждат торбите. Ако искаш, дай им кекс.
Сю не можеше да се отърве от навика да приготвя домашни закуски, макар вкъщи да бяха само тя и Ейми, и все по-често Аманда. Местните диви птици никога не са били хранени така добре. Тя подаде огромно парче кекс на Ейми.
— Да не забравим онова малкото — подсети тя Сю, докато хвърляше трохи, — дето все го избутват.
— Ще се опитам да го подмамя встрани, а ти гледай да задържиш останалите при теб.
Сю скри своето парче хляб и се отдалечи, а Ейми остана заобиколена от бутащи се нетърпеливи патици. Сю клекна край езерото и се опита да привлече вниманието на едно мъниче, което настървено се мъчеше да си проправи път било през другите, било заобикаляйки ги, но все не успяваше. Сю откъсна коричка и се замисли за Хектор — той непрекъснато й бе в главата, откакто стана истинска писателка, с договор и поръчка за втори разказ. Работното заглавие на новия разказ беше „Хектор се учи да танцува румба“, Хектор, меко казано, изглеждаше прекрасно в костюма си за латинотанци.
Сю закътка непохватно в старанието си да привлече мъничето, но то не й обърна внимание. Май щеше да е по-добре да хвърли залъче току до човката му, за да може да го изяде, преди да са го докопали другите. Ама те така се бяха скупчили една до друга…
Кексът на Ейми свършваше. Сю гледаше как разпределя последните залъчета и се замисли как в разстояние само на няколко седмици съдбите и на двете се бяха променили.
Сега Ейми беше богата. Предложиха й невероятна сума за къщата (или поне на тях двете така им се стори). И освен това вече се възстановяваше. Отначало, щом дойде у Сю, след като я изписаха от болницата, по цял ден плачеше и по цяла нощ сънуваше кошмари. По едно време Сю се беше отчаяла, защото не знаеше как да й помогне. Но сега, макар и да не спеше непробудно, Ейми поне бе престанала да плаче през деня, а вчера дори бе започнала да говори за бъдещето — питаше се например къде да иде да живее и правеше планове скоро да се залови отново с книгата си.