От своя страна Сю беше много добре. Браян бе потърсил само веднъж контакт с нея чрез адвоката й. Изпрати й писмено предложение да се върне в къщата само докато Сю се съвземе от шока да живее без него. Сю хвърли писмото в огъня.
— Къде изчезна?
— А, замислих се — изправи рамене Сю. — Извинявай.
— За какво се замисли?
Сю, която всъщност се бе радвала на мисълта, че повече никога няма да й се налага да гледа как Браян събира с език каймака на какаото си в края на чашата, за да го изяде, се усмихна.
— Чудех се дали да си сваля лещите. Очите ми сълзят малко.
— От вятъра е. Сложи си капки, като се приберем.
Сю раздаде остатъка от хляба. Мъничето така и не успя да си хапне.
— Според мен си е много добре — сподели Ейми. — Може да е малко, но не изглежда кльощаво. И перата му са лъскави.
Докато вървяха към вкъщи, видяха в далечината Рекс да разхожда мокрото си куче. Той им извика и махна с ръка. Двете го изчакаха да приближи. Отдалече си личеше, че старият човек прелива от щастие. Усмивката му покриваше половината от лицето и очите му блестяха.
— Какво има, Рекс? — запита Сю. — Долу, Монткам! Изглеждаш много доволен от живота.
— Ами… — започна той нетърпелив да сподели, но се спря. Истината беше, че току-що бе направил удивително откритие, работейки над новото си изследване върху воинските традиции. Беше установил, че хуните порязвали бузите на новородените момчета с меч, за да може бебето да вкуси кръв, преди да е опитало майчиното мляко. Радостта му от откритието на този мистериозен обичай малко се помрачи от мисълта, че няма да може да го включи в „Нощта на Хиената“.
Жените го гледаха в очакване, но Рекс си спомни какво бе преживяла Ейми наскоро и реши, че ще е по-разумно да запази новината за себе си.
— Съжалявам, какво ме попитахте?
— Чудехме се защо изглеждаш толкова щастлив — обясни Ейми.
— О, ами просто животът е хубав — грейна Рекс в усмивка. — Нали?
Старият човек докосна износеното си таке и си тръгна, последван от Монткам с танцова стъпка.
Лора с доволна усмивка изучаваше отражението си във венецианското огледало в своята жълта всекидневна. Беше красива, изглеждаше уверена и което бе най-изненадващо — щастлива. Тя, която смяташе, че никога повече няма да изпита щастие.
Бавно се обърна, погледна назад през рамо и се възхити на профила си, усети особено удоволствие от нежните диаманти, проблясващи на ушите й. Гъстата й червеникава коса падаше като водопад върху раменете, прихваната от двете страни с две шноли, украсени с перли и марказит. Лора се засмя — приличаше на изкусителна, излязла изпод четката на Бърн-Джонс28. Повдигна плисираната яка на пелерината си от тежка тафта, така че да огради лицето й. Отиваше да гледа „Кавалерът на розата“ и музиката вече звучеше в главата й.
Имаше бяло вино и газирана минерална вода. Бе се приготвила, в случай че Ейдриън — предишният собственик на ирландския бюфет — реши да се отбие след операта. Винаги излизаше от колата и я изпращаше до вратата. Никога не оставаше зад волана, за да натиска клаксона. Харесваше й кавалерското му поведение. Лора отпи малко от виното и небрежно върна чашата, оставяйки още едно кръгче върху полицата над камината, която вече приличаше на олимпийското знаме.
Навсякъде около нея, както и из цялата къща, бяха пръснати кутии и кашони, а мебелите бяха покрити с калъфи. Утре ще изтупа за последно праха на това село от обувките си. И няма да остане тук нито ден повече. Не че много стоеше в тази къща напоследък. Живееше при приятели в Стоук Поджис, за да наглежда работата над новата си къща, която бе наблизо, а в Мидсъмър Уърти идваше само набързо да си вземе пощата и да прослуша съобщенията на телефония секретар.
Имаше няколко от Ейми. Искаше да се срещнат, за да изрази благодарността си, задето Лора й бе спасила живота. След третото съобщение Лора се почувства доста неудобно и изпрати пощенска картичка, в която обясняваше, че наистина няма нужда от благодарности, а пък и покрай преместването е доста заета. Ейми очевидно бе разбрала намека, защото не се отби дори когато поршето на Лора стоеше паркирано пред къщата.
Лора нямаше никакво желание да й припомнят страховитата трагикомедия, на която бе станала свидетел в „Грепшъм Хаус“. После полицаите я откараха в участъка и много настояваха да изпие силен подсладен чай, който тя не искаше, но те все й повтаряха как добре действал след преживян шок. Лора се опита да им обясни, че всичко се случило толкова бързо, та не бе останало време да изпадне в шок.