Беше счупила някакъв прозорец, провря се през дупката и хукна нагоре по стълбите към стаята, откъдето й се струваше, че идват писъците. В мига, в който влезе, Хонория пусна Ейми, бързо отиде до прозореца, седна на перваза и се люшна назад. Краката й щръкнаха сковано във въздуха и след част от секундата изчезнаха. Не извика нито докато падаше, нито като се удари в земята. Всичко свърши за миг.
Лора още не бе разбрала какво точно се бе случило, но нямаше и желание да разбира. Единственото нещо, което знаеше със сигурност, бе, че решението й да отиде у Ейми, вместо да й се обажда по телефона, както бе предложил главен инспектор Барнаби, за да й предложи да се срещнат някъде другаде, се бе оказало животоспасяващо, погледнато в ретроспекция. Така и не видя снимката в медальона на Ейми, заради която двете трябваше да се срещнат, но полицаите я увериха, че това вече няма значение. Сега й се искаше само да забрави за цялата тази бъркотия, което и правеше доста успешно.
Особено я изненада бързината, с която се бяха променили чувствата й към Джералд Хадли. (Сега вече винаги го назоваваше и с двете му имена, когато мислеше за него.) Скоро след като научи за двойствения му живот и хомосексуалните му наклонности, маниакалната страст, която бе направлявала някога дните й, изчезна по мистериозен начин, при това без остатък. Сякаш се бе освободила от тайнствена магия — също като Титания.
Лора се зачуди дали бързината и лекотата, с която възвърна спокойствието си, не означават, че е повърхностна личност. Но мисълта не й бе съвсем неприятна. В много отношения повърхностното отношение към живота определено имаше своите предимства.
Специфичният рев на ретро кола марка „Йенсен“ прекъсна приятните й разсъждения. Лора си взе чантата. На излизане спря за малко пред своя принц от петнайсети век и меланхоличното му изражение я накара да се намръщи. Винаги бе изпитвала привързаност към това момче, но днес за първи път усети раздразнение и се запита дали не беше проявила прекалено развинтена фантазия, като бе съчинявала толкова много трагедии, за да си обясни тъгата му. А той навярно просто не е бил в настроение — още един нацупен пубертет.
— Горе главата — потупа го Лора по ръката. — Може изобщо да не стане така, както си го мислиш.
Звънецът на входната врата иззвъня. Беше Ейдриън. Тя хвана малката позлатена верижка, която висеше отстрани на картината. Дръпна я. И изгаси лампата.