Рекс беше разочарован до дъното на душата си. Един от начините да убие времето този следобед бе да пише и пренаписва мислено сценария на срещата между Джералд и Макс. Беше си представял какви ли не варианти. Някои съвсем цивилизовани, други смешни, трети ужасно неразумни. Ала Джералд да се прави, че изобщо не познава Макс — това нито за миг не му бе дошло наум.
Макс се изправи, пое протегнатата ръка и великодушно освободи Джералд от необходимостта да се извинява. Рекс имаше чувството, че е отишъл да гледа пиеса, която сякаш щеше да приключи още преди да е започнала. Разочарованието на Рекс се задълбочи, когато му хрумна, че Макс може наистина да е забравил за инцидента в миналото, предизвикал такова безпокойство у Джералд. Ама че унизително! Но и успокояващо в известен смисъл. Рекс потупа празното място на канапето до себе си и Джералд седна. Рекс усети мирис на бренди и си спомни за липсващата гарафа.
Първоначалното развълнувано бърборене, последвало появата и на последния член от групата, неочаквано бързо бе заменено от доста необичайна тишина. Събралите се (с изключение на Лора и Джералд) не сваляха поглед от Макс Дженингс с едва сдържано нетърпение, което явно показваше желанието им да се пристъпи към действие. Той им отвърна с колеблива усмивка. Сю се запита дали човекът не очакваше някакво официално представяне, което определено би било в реда на нещата, но тъй като явно никой нямаше намерение да се заеме с тази задача, накрая писателят заговори. Гласът му беше нисък и мелодичен, с акцент, който Сю не можа да определи.
— Ако започна с думите: „Нямам представа какво се прави в такива случаи“, мога да ви уверя, че това би било самата истина. Просто никога не съм бил на подобно събитие. Не съм приготвил нищо предварително, за съжаление. Дойдох всъщност, за да видя какво искате. И как бих могъл да ви помогна, ако изобщо съм в състояние.
За миг се възцари тишина. Хората се спогледаха неуверено. Сякаш отказите, които бяха получавали в отговор на своите покани години наред, до такава степен ги бяха лишили от самочувствие, че сега чак не вярваха на ушите си, не вярваха, че са се събрали както обикновено, но този път сред тях наистина седи жив професионален писател, от плът и кръв, който действително бе предложил да им помогне с каквото може. Положението бе толкова необичайно, че заплашваше да им дойде в повече.
Ала тогава Браян откръстоса крака, наведе се напред и с тържествено изражение на лицето прочисти гърло…
— В момента пиша историята на моя род — заяви Хонория, — което всъщност е историята на Англия. Родът Лидиърд, чист и неопетнен от незаконни деца…
Браян, който едва се побираше в кожата си, задето му бяха взели думата от устата в последния миг, се облегна назад, но някак нащрек, като навита пружина, сякаш предупреждаваше присъстващите, че няма да позволи да бъде изигран втори път. Обзет от възмущение, той се опита да не слуша монотонното декламиране на Хонория. Ако се придържаше към принципите си поне наполовина, досега сто пъти да бе заврял два пръста в орловия й, кльощав римски аристократичен нос. Колкото и да му се е искало, никога не бе успял да намери сили да го направи и обвиняваше за това слабохарактерните си родители и тяхното отвратително и унизително преклонение пред каймака на обществото.
Браян с неприязън си спомняше как като дете го караха да сваля шапка, щом срещне някой представител на нафуканото земевладелско съсловие на главната улица в селото. Неговите съученици жестоко му се подиграваха за тези архаични прояви на раболепие, но когато той измъчен споделяше с родителите си, те му обясняваха, че подобни малки прояви на учтивост били циментът, който споявал обществото. Винаги щяло да има аристокрация и простолюдие, философстваше баща му. Такъв бил естественият ред на нещата.
Браян сложи край на това тъжно мисловно отклонение и се върна към настоящето тъкмо навреме, за да чуе: „… във всяка битка, дори в най-дребния сблъсък хората от рода Лидиърд са влизали в пълно бойно снаряжение.“
Тук Хонория допусна грешката да млъкне както за да си поеме дъх, така и за да даде възможност на госта да изрази своето възхищение. Макс веднага се възползва от предоставения шанс:
— По всичко личи, че вашата работа напълно си заслужава труда. А сега — усмихна се той насърчително наоколо — нека да чуем и останалите. Хъм. Ейми, нали?