— О, да! — Ейми се смути от неочакваното внимание и зарови в джоба си, откъдето измъкна сгънато листче. Нямаше защо да го отваря — беше научила наизуст първия въпрос. Давайки си сметка колко малко знае за светските обноски, характерни за гуляите в Ню Йорк, за света на парижките манекени и за безскрупулната кариера на италианските принцове, Ейми поде: — Все ни учат, господин Дженингс…
— Макс, моля ви.
— Макс. Трябва да пишем само за неща, които знаем. Това не е ли малко ограничаващо?
— Мисля, че не бива да се схваща в тесния, в буквалния смисъл. Човек може да знае някакви съвсем измислени неща, които са истински само във въображението му.
— Като в научната фантастика, имате предвид?
— Именно.
— И друго нещо. Всеки път, когато пиша някаква сцена, непрекъснато мисля за други начини, които биха били по-удачни. И никога не знам дали да спра и да започна отначало, или да продължа.
— О, това е типично за работата ни. Писателите прекарват целия си живот, преследвани от отхвърлени варианти.
Колко е тактичен, помисли си Лора, поглеждайки за миг към интелигентния профил на Макс, след което отново съсредоточи вниманието си върху Джералд. Очевидно нещо не беше наред. Ама никак не беше наред. Кацнало на самия ръб на канапето, тялото му бе извито и напрегнато като опънат лък. Лицето бе спокойно, но от възлите по сухожилията на врата личеше, че изражението е плод на неимоверни усилия. Освен това Лора забеляза, че макар като всички други да гледаше към Макс, погледът му всъщност бе закован в една точка на стената отвъд рамото на писателя. Една от обувките му — „Фелдшоен“, ярки, червеникавокафяви на цвят, с пробити дупчици с определена форма на бомбето и червеникави връзки — нервно потупваше килима.
Докато го гледаше с преизпълнено с любов сърце и с познатото свиване на стомаха, Лора разбра, че нищо не се бе променило. Колкото и вероломен да бе, тя все още бе роб на чувствата, обзели я от мига, когато го видя за първи път. Просто трябваше да се примири с онази русата. И да свърши вероятно като съпругата на барона от „Братовчедката Бет“ на Балзак — да умре от любовна мъка в леглото, докато той се натиска със слугинята на долния етаж. Отклонила вниманието си за миг, тя забеляза, че Макс е впил очи в нея. Моментално разбра по будния му поглед, че наблюдателното му око е разкрило чувствата й към Джералд. Ядосана и възмутена, тя на свой ред впи очи в него, без да скрива недоволството си.
Ейми задаваше последния си въпрос:
— Какви са основните качества, които трябва да притежава един писател?
— Любопитство. Нищо не трябва да убягва от вниманието му. И упоритост. Трябва да продължава да работи, колкото и трудно да е понякога.
— Ама вие постигнахте успех от самото начало — обади се Браян заядливо.
— Имах късмет. В известен смисъл обаче, дори и след като постигне успех, човек винаги се връща в изходно положение. Всяка нова книга започва от празен лист. Освен това успехът, разбира се, може да предизвика враждебни настроения. Критиците те погват безмилостно. Историческите ми романи например попаднаха под свиреп кръстосан огън.
— Аз пък се питах… — затрепери гласът на Сю, въпреки че се бе опитала да се успокои с няколко дълбоки вдишвания — имате ли някакъв опит с детски книги?
— Боя се, че не.
— Аз… рисувам картинки.
Рисунки, а? Удивително. Отношението на Браян стана повече от ясно, когато улови погледа на госта. И какво да прави човек с тях?
— Предложих й да започне с няколко кратки разказа или стихотворения, но тя не прие.
— Колко мъдро! Хич не вървят на пазара. — Макс се усмихна насърчително към Сю. — На каква тема са рисунките?
— За един дракон на име Хектор.
— Яде ли хора?
— Само кльощави. На диета е.
— Чудесно! — Макс се засмя — съвсем спонтанен и искрен смях, който погали крехкото самочувствие на Сю. Децата в детската градина редовно се смееха, когато им разказваше приключенията на Хектор, но, както каза Браян, когато за първи път сподели това с него, какво разбират децата?
Тя погледна към мъжа си, който потупваше с пръст по брадичката си и мърдаше леко тънките си устни — знак, че обмисля някакъв сбит, хаплив диалог. Но тъкмо се приведе напред и Хонория се намърда в разговора:
— Не знам за вас, но аз съм гладна, господин Дженингс също, сигурна съм.
Прозвучаха тихи извинения. Ейми подаде на госта чиния и салфетка. Джералд изведнъж живна и повтаряйки под нос: „Кафе, кафе“, почти хукна към кухнята, следван по петите от Рекс.