А сега да можеше да види и Джералд. Рекс изви глава настрани, залепи буза до стъклото и присви очи, но без резултат. Изправи се, вратът му изщрака. Всичко изглеждаше наред. Всъщност изглеждаше така, сякаш Джералд се беше тревожил напразно. Очаквайки нещастие, което просто нямаше да се случи. От друга страна, той (Рекс) категорично беше обещал…
И точно в този момент, докато стоеше и се колебаеше, Рекс усети, че го лазят мравки някъде между плещите. След миг неприятното усещане се засили и промени посоката — ледени тръпки залазиха към гръбнака му. Той се обърна рязко.
Зад него едва се различаваха силуетите на дърветата, струпали се по границата с градината, стволовете им, скрити от гъсти черни трънаци. Рекс стисна бастуна и вдъхвайки си кураж с мисълта, че вратата на кухнята е само на няколко крачки, тръгна към върбовата ограда. Вторачи поглед в дърветата и в сплетените храсталаци.
— Ехо? — извика. Тишина. Нито едно листенце не шумолеше. Нито едно нощно животно не помръдна. — Има ли някой там?
Той чуваше само собственото си дишане. Но беше сигурен, така както бе сигурен, че стои върху замръзналата земя, че там имаше някой или нещо. И го гледа от тъмното.
Лудост в Мидсъмър
Том Барнаби се беше затъжил за дъщеря си. Къли бе заминала с посредничеството на „Артс Каунсил“ за Източна Европа, където представяха „Много шум за нищо“. Тя играеше Беатрис, а Никълъс (неин съпруг от осемнайсет месеца) бе избран за колоритната, но съвсем второстепенна роля на Дон Джон. Прие да я изпълнява, след като Кралският Шекспиров театър, където работеше от година, не успя да му предложи онези роли, за които си мечтаеше всеки миг извън сцената.
Двамата дойдоха при родителите на Къли вечерта преди заминаването и Том, който добре познаваше Никълъс и още по-добре дъщеря си, забеляза зараждащо се помежду им напрежение. Никълъс очевидно бе разкъсван от две противоречиви чувства: от една страна, гордост от успеха на жена си и, от друга — недоволство от задълбочаващото се разминаване в професионалната им реализация. Къли бе сложила допълнително сол в раната с участието си във филма „Тежкото изпитание“ — авторитетна продукция, заснета по поръчка на Би Би Си, — който щеше да бъде излъчен, докато двамата бяха в чужбина.
Никълъс, естествено, можеше да откаже ролята в „Много шум за нищо“ и да виси в Лондон в очакване на нещо по-добро, но както бе признал на тъста си вечерта преди заминаването, бе решил в никакъв случай да не оставя Къли да преброди половин Европа без него в компанията на дванайсет мъже актьори. Двамата с Никълъс седяха в оранжерията тогава с по чаша „Клер Вели Шираз“. И Том, наблюдавайки красивото си момиче да идва към тях под ръка с майка си, моментално се съгласи с мотива на зет си.
Не ставаше дума за липса на доверие у Никълъс към младата му съпруга, Барнаби беше убеден. Проблемът се коренеше в изпитваната от него неувереност. Все още не му се вярваше, че заслужава такова бижу. Дори в деня на сватбата, когато младоженците летяха на крилете на пълното щастие, Барнаби съвсем ясно бе доловил сянката на това неверие.
Нямаше ги от близо две седмици, но затова пък им бяха оставили нещо, което да напомня за тях — очарователно руско сиво коте, Килмовски, с което се бяха сдобили малко преди да им предложат турнето. Поне Джойс смяташе, че е очарователно. За Барнаби си беше ужасна напаст. Вече не можеше да седне, без да провери дали дребното не се е скрило под възглавниците на фотьойла, нито да отвори врата, без да чуе предупредителния писък на жена си. Вчера вестникът беше съдран на парченца върху изтривалката, не ставал за четене, преди да е напишкан.
И сякаш отсъствието на дъщеря му и присъствието на котето не му бяха достатъчни, та съдбата го изправи и пред трето нещастие — да спазва диета. Барнаби винаги е бил едър мъж, но преди две години се захвана да готви, подтикван най-вече от инстинкта си за самосъхранение, защото манджите на Джойс бяха толкова несполучливи, че поканените на вечеря приятели обикновено си носеха храна от вкъщи.
Готварството му прилегна като портокалов сок на патешко месо и той откри, след като години наред бе преглъщал неописуеми и безвкусни буламачи, последвани от хапчета против киселини, че по природа има кралски апетит. Само дето с неговия късмет се оказа, че има апетита не на кой да е крал, а на Хенри Осми.
Дори за човек с ръст 189 см не беше здравословно да мъкне 102 кг и при последния профилактичен преглед го бяха предупредили да отслабне поне десетина килограма. И той се опитваше. Наистина полагаше усилия. Но беше ужасно трудно. В момента омиташе филийка препечен хляб, след като за нула време бе глътнал вареното си яйце.