Барнаби и Трой тръгнаха по твърдия като камък път към „Плоувърс Рест“ и стъпките им чаткаха, сякаш бяха подковани коне.
Полицай на портата обясняваше на малка група любопитни, събрани около къщата с надежда и интерес, че няма нищо за гледане, така че, ако обичат, да се разотиват. Разтвори ръце встрани, тръгна към зяпачите и като метла ги помете на няколко крачки встрани. Беше го правил неведнъж, но хората всеки път се примъкваха отново напред. Скоро щяха да сложат загражденията и проблемът с удържането на любопитните щеше да бъде решен. Имаше нещо в оранжевите пластмасови бариери, което вдъхваше респект. Щом се появяха, зяпачите рядко се престрашаваха да ги местят или прескачат, колкото и ентусиазирано преди това да са се опитвали да преминат отвъд невидимата линия, пазена от дежурен полицай.
На входната врата на сградата също стоеше униформен, който ги посрещна с думите:
— Горе вляво, сър.
Ненужна информация. Барнаби усети миризмата на кръв още във вестибюла. Горе миришеше още по-силно — и бездруго измъченият му стомах се разбунтува.
Малката спалня беше пълна с хора. Криминалистите: трима мъже и една жена с крака и ръце, увити в полиетилен, фотограф. И тялото на мъж по хавлия, проснато между леглото и гардероба. Краката му сочеха към вратата, главата, или каквото бе останало от нея, беше по-близо до провисналата от леглото завивка.
— Намерихте ли с какво са го подредили така? — Барнаби застана на прага, не докосна вратата, нямаше намерение да влиза и в стаята. Показаха му тежък свещеник, оцапан с кръв и кичури коса, вече прибран в найлонов плик и надписан. — Къде е докторът?
— В кухнята, господин главен инспектор — отвърна фотографът, млад мъж с къдрава коса и красива усмивка, която професията му ни най-малко не бе успяла да помрачи. Приятно е да видим слънце за разнообразие.
Барнаби едва си показа лицето и Джордж Булард, който седеше на масата с някаква жена, бързо се изправи. Поведе Барнаби и Трой обратно към вестибюла.
— Не мога да говоря пред нея. Все още е в ужасно състояние.
Тримата стояха притиснати един до друг в неудобния тесен коридор, дръжката на дрешника се впиваше в гърба на Трой.
— Преди да сте ме попитали — станало е между единайсет вечерта и един през нощта. Може да е било и малко по-късно, но засега не мога да дам по-точен час. Който го е направил, трябва да е бил бесен. Нанесен е силен удар в центъра на челото, който вероятно го е убил, но ударите продължили…
— Да, Джордж. Видях. Значи са били лице в лице?
— Несъмнено. Не е имало промъкване зад гърба. — Докторът носеше чаша, пресуши я и я подаде на сержант Трой. После си взе палтото, преметнато върху перилата, и добави: — И борба не е имало, според мен.
Вестибюлчето съвсем се задръсти, когато пристигна и техническият екип с видеокамерите си, и Джордж Булард се опита да се измъкне навън. Барнаби и Трой отново отидоха в кухнята, където жена полицай утешаваше нещастната госпожа, открила тялото. Помещението бе много задимено и ноздрите на Трой потрепнаха доволно.
Когато за първи път чу името Бънди, Барнаби си бе представил пълничка жена на средна възраст. Като на карта от тесте за детската игра „Щастливи семейства“. С колосана престилка и ръце, оцапани до лактите с брашно. Бъбрива, малко клюкарка, но добродушна. От онези, дето биха „направили всичко“ за теб.
Жената пред него обаче беше слабичка, сигурно нямаше и трийсет, и беше облечена с черен поло-пуловер и лъскав найлонов гащеризон — каре в розово и бяло, — дълъг до коленете, а отдолу се виждаше клин. Беше кръстосала и здраво притиснала ръце към плоските си гърди, дългите й нокти жестоко се бяха впили в плътта под раменете. Барнаби подозираше, че ако отпусне тази хватка, цялото й тяло ще започне да се тресе. Лицето й непрекъснато се движеше — ту мигаше, ту устните й потрепваха. И все въртеше шава, сякаш искаше да се отърве от нещо ужасно, запечатало се в ума й. Барнаби седна до масата. Трой се отдръпна, облягайки се на плота до мивката, извади омачкан бележник и свали капачката на химикалката си.
— Госпожа Бънди?… — Тя се втренчи в неразтворената захар на дъното на чашата пред нея. — Навярно е било ужасен шок за вас.
След продължителна пауза грижливо начервените й устни беззвучно оформиха думата „да“. Изкашля се и повтори отговора си, после добави с едва доловим шепот: