— Досега не бях виждала мъртъв човек.
— Съжалявам — отрони Барнаби. Даде й още малко време и попита: — В състояние ли сте да ми помогнете, като отговорите на един-два въпроса?
— Не знам. — Тя отпусна ръце и посегна с треперещи пръсти към кутията с цигари, оставена до пепелник, наполовина пълен с угарки. Извади запалка от джоба си, запали и пое дълбоко дим със затворени очи. — Горе не се качвам повече! — изпищя, явно неспособна да контролира гласа си. — Не и в онази стая.
Зад гърба й Трой завъртя очи към тавана — тази направо преиграваше. Забеляза, че полицайката го наблюдава, и й смигна съучастнически. Тя го изгледа студено.
— Не, не. Разбира се — побърза да я увери Барнаби. — Всъщност повече ме интересува какво се е случило, преди да откриете господин Хадли.
— О — имаше известна едва забележима нотка на успокоение, но и объркване. — Искате да кажете на път за тук ли? Дойдох с рейса.
— По-скоро като идвахте към къщата, госпожо Бънди. Забелязахте ли нещо необикновено?
— Какво ще да е това нещо?
Ами ако знаехме, нямаше да те питаме, ама че гъска, негодуваше Трой. Цял ден щяха да се мотаят тук, ако продължаваха с това предпазливо темпо. Той стрелна с алчен поглед лъскавата кутия на масата — седем от двайсетте цигари бяха в пепелника. Трой реши, че би могъл да унищожи останалите, без изобщо да му се опрат.
— Ами портата зееше отворена. Което значи, че пощальонът е идвал. Никога не я затваря, даже след като господин Хадли взе, че сложи надпис. Та я затворих след себе си и тръгнах по алеята и — искахте нещо необичайно, — ами нямаше как да не забележа, че пердетата все още бяха спуснати. Долу във всекидневната и в спалнята на господин Хадли. И после реших да си отключа…
— Имате ключ?
— О, да. Всички хора, при които чистя — добави тя с трогателна гордост, — са ми дали ключ. Ама вратата беше залостена отвътре. Постоях малко, чудех се какво да правя, после заобиколих отзад. Реших да опитам през задната врата, през кухнята, макар да се съмнявах, че ще е отворена. Няма свястна секретна брава, но се заключва с две резета — едно горе, едно долу. Както и да е, вдигам аз резето и тя взе, че се отвори.
— Ей така, без проблеми?
— Да. Отидох във вестибюла и извиках: „Ало…“
— Имаше ли нещо в пощата, госпожо Бънди?
— А, нямаше! Сега се сетих, като попитахте.
— Продължавайте.
— Сложих си престилката…
— От вкъщи ли си я носите?
— Не. Виси на закачалка в килера заедно с парцала за бърсане на прах. — Тя си пооправи с потупване косата — сламеноруса въздушна прическа: тупирана, напръскана с лак, намазана с гел и жестоко изрусена. — После забелязах, че не само не е закусил, ами дори не беше извадил нищо на масата. И какво да си помисли човек при това положение — спуснатите пердета и така нататък, — зачудих се дали не се е разболял нещо. Малко се притесних, да си кажа правичката. Не ми се искаше да се качвам горе, след като можеше още да е в леглото — мъжът ми е малко странен по отношение на тия неща. От друга страна обаче, не можех да се захвана за работа, без да знам има ли някой в къщата, или не. Ако разбирате какво искам да кажа.
— Да, да — увери я Барнаби. — Напълно.
— И тогава… — Ето го. Черното сърце на историята. Тя се обви с ръце и ноктите й отново се впиха в плътта й.
— Отидох в стаята му…
— Вратата отворена ли беше?
— Да.
— Лампата светеше ли?
— Да! — изкрещя госпожа Бънди и се удари с юмруци по челото, подтикната от свирепа омраза към спомена. — О! Защо ми трябваше да влизам там. Миризмата… миризмата… трябваше да се досетя по миризмата. Защо просто не се върнах долу и не се обадих на някого? Но човек не мисли в такива случаи, нали?
— Разбира се, че не мисли, скъпа — опита се да я успокои полицайката.
— Цял живот ще ми е пред очите. Сигурна съм. Докато съм жива, все ще ми е пред очите.
Може и да се окаже вярно, помисли Барнаби. Образът ще се промени, разбира се, но неизбежно ще й се явява хиляди пъти. Лош ден за госпожа Бънди, определено.
Мислено тя вече бе избягала обратно в кухнята. Налагаше се Барнаби да я върне на горния етаж, колкото и да не му се искаше.
— Пипахте ли нещо в спалнята?
— Боже! Шегувате ли се? — за първи път в гласа й се усети някакъв живец. Сякаш беше възмутена. — Толкова бързо слязох долу, че чак летях.
— Видяхте ли…
— Него го видях. Това видях. Един поглед и хукнах надолу. Ясно ли е? — Тя се надвеси през масата и навря лице на сантиметри от неговото. Барнаби усети, че жената или ще замахне срещу него, или ще избухне в сълзи.