— Добре. Добре, госпожо Бънди. Благодаря. — Гласът му бе изключително спокоен. Погледна към младата полицайка. — Май е време за по чаша чай.
Докато чакаха чая, госпожа Бънди задълбочи познанството с цигарите пред себе си. В пепелника вече се мъдреха девет омазани с червило угарки. Трой отклони поглед на другата страна.
Сержантът беше много изнервен човек. Не можеше да пуши в кабинета. Не можеше да пуши в колата. Не можеше да пуши, докато е на работа. (Не и когато бе на работа през деня.) А сега, след като вече бе доказана вредата от пасивното пушене, трябваше да е адски внимателен къде и кога пуши дори вкъщи. Защото Талис Лийн — любовта на живота му и най-добрата причина един мъж да живее — беше само на две, а белите дробове на двегодишните бяха изключително уязвими. Точно тази сутрин Трой се бе озовал в тоалетната за цигарата след закуска, при това не само пушеше с удоволствие, но и издухваше дима през прозореца. Аз съм застрашен вид, това е — разсъждаваше той тъжно, поемайки като недостоен заместител чаша силен чай.
— И така, госпожо Бънди — започна главният инспектор със спокоен непринуден тон, сякаш обсъждаха времето, — върнахте се в кухнята.
— Да — отсече госпожа Бънди.
— И после какво?
— Повърнах — вдигна тя брадичка по посока на Трой. — Ей там.
Макар умивалникът да лъщеше без петънце, сержантът подуши придирчиво, взе си бележника и бързо се отдръпна по-надалеч.
— После звъннах на Дон в работата и той се е свързал с вашите хора. Дойде чак дотук, но не го пускат да влезе.
— Така е. Съжалявам за това — извини й се Барнаби. — Няма да ви задържа нито минута повече от необходимото. — Отпи от чая, който беше великолепен. — На сушилката има много чаши. Често ли посрещаше гости господин Хадли?
— Много рядко — поклати шава госпожа Бънди.
— Само оная група от селото се събират при него редовно. Един път месечно. Пишат заедно — разкази и такива работи — в гласа й имаше нотка на оправдание и тя се усмихна за първи път. — Има ги всякакви, нали знаете?
— Така е — усмихна й се Барнаби на свой ред и доловил с периферното си зрение, че Трой се кани да заговори, вдигна леко ръка да го спре.
— А дали бихте могли, госпожо Бънди, да ми кажете имената на някои от членовете на групата?
— Кой е бил тук снощи, не знам. Но понякога идват госпожа и господин Клептън от съседната къща — посочи тя вляво. — Идват и Лидиърдови от „Грешъм Хаус“. Тя е шестата къща от тази страна на Площада. Голяма сграда. С палмички на портата. Аз и за тях работя. Само мия подовете.
— Съпрузи ли са тези?
— О, не. Мис Хонория и снаха й — госпожа Лидиърд — тя е сладка. Жал ми е за нея. Нямат дори телевизор.
— Отдавна ли работите за господин Хадли?
— От близо десет години. Откакто купи къщата. Идвам един път седмично и всеки последен четвъртък в месеца. Прането си праща в пералня.
— Значи го познавате добре.
— Не бих казала. Беше доста сдържан. За разлика от някои мои работодателки. Често ми се случва, едва съм започнала и те: „Днес съм толкова разстроена, Каръл. Хайде да си починем и да изпием по чаша чай.“ Сядаме и те ми разправят всичко. Не и господин Хадли. Много бе затворен. Честно казано, мисля, че сега го познавам точно толкова, колкото и в деня, когато започнах работа при него.
— Какъв беше като работодател?
— Особен. Всичко трябваше да си остане както е. Книги, статуетки — трябва да се връща, където е било. Но поне те оставяше да си вършиш работата, без да те надзирава. Не като някои други.
— Значи няма госпожа Хадли?
— Беше вдовец. Ще видите снимка от сватбата им върху бюфета във всекидневната. До нея винаги има ваза със свежи цветя, като в гробница. Много тъжно. Човек би си помислил, че с времето ще му помине малко, но не.
— Знаете ли кога е починала госпожа Хадли?
— Нямам представа.
— А някаква идея защо са го…
— Не, никаква! И вече искам да си вървя. — Погледна към полицайката умолително, сякаш жената имаше решаващ глас за съдбата й. Гласът й отново бе започнал да трепери.
— Почти свършихме — увери я Барнаби. — Бих искал, ако може, да хвърлите един поглед тук и в хола и да видите дали не липсва нещо.
— Всичко си е на мястото. — Госпожа Бънди се изправи, поглеждайки към полицайката. — Бихте ли… — Двете излязоха от стаята заедно и почти веднага се върнаха.