— Много е хубава, шефе.
— Защо не я е облякъл?
— Какво имате предвид?
— Съблякъл се е, но вместо да облече това, е навлякъл хавлия.
— Вероятно е отивал да се къпе.
Барнаби изръмжа и се вмъкна в доста спартанската баня, в която се влизаше непосредствено от спалнята. Приличаше на малка сауна. Стените и таванът бяха покрити с чамова ламперия. Над мивката имаше двукрило огледало и рафт с дървена купичка със сапун за бръснене и четка с дръжка от слонова кост, както и ролекс „Ойстър“. Главният инспектор отвори шкафчето — нищо особено: обичайните болкоуспокояващи, лейкопласт, памук, капки за очи и дезодорант. Нямаше пара по стъклото, нито капчици вода по стените, но след дванайсет часа и при студа навън не би могло и да има. При аутопсията щеше да стане ясно дали Хадли се е киснал във ваната, но не и дали само е възнамерявал да го направи.
Трой довърши огледа на гардероба, провери съдържанието на кутия с ръкавели, копчета за яки и други съвсем обикновени аксесоари и извика:
— Нищо няма в гардероба. Ще прегледам скрина.
— Добре — отвърна Барнаби, макар да знаеше колко повърхностни щяха да изглеждат всичките им наблюдения в сравнение със заключенията на криминалистите, чиито доклади ще са на бюрото му по някое време в рамките на следващите четирийсет и осем часа.
— Шефе? — Барнаби се върна в спалнята. — Имаме обир.
— Виж ти.
Барнаби се наведе и надникна в четирите чекмеджета — две малки, под тях две големи. Бяха застлани с карирана хартия, чиято повърхност бе леко импрегнирана — не е идеалният вариант за полицейско разследване, — и всичките бяха празни.
— Странно — измърмори Барнаби.
— Нищо странно не виждам в кражбата на дрехи в такова време. Всеки клошар би се радвал на допълнителна топлинка.
— Може да не е имало дрехи в чекмеджетата. И изобщо не съм убеден, че става въпрос за случайно престъпление. В банята има ролекс „Ойстър“. — Трой подсвирна. — Нито един дребен крадец не би се отказал от часовник, дори и да не знае истинската му стойност.
— Така е, така е — съгласи се сержантът. — Жалко, че задната врата не е била заключена, защото сега не можем да разберем дали убиецът е щял да я разбие, за да влезе.
— Е, който и да е бил, явно се е движил много тихо, иначе Хадли щеше да го чуе и да слезе долу.
— Може и да е възнамерявал. Дочул е нещо, като се е събличал, нахлузил е хавлията, за да види какво става, но са го изпреварили. Това би могло да обясни защо не си е облякъл пижамата.
Барнаби излезе на стълбищната площадка и отиде да разгледа втората спалня. Беше по-малка от първата и служеше за склад. Кутии с боя, тапети и стълба. Прахосмукачка, облегната на дъска за гладене. Два кафяви кожени куфара — единият малко по-голям от другия, който беше със средни размери. Барнаби си отбеляза наум да пита госпожа Бънди дали е имало трети куфар.
Дръпна настрани светлобежовите кадифени пердета и погледна към Площада.
Подвижната лаборатория беше пристигнала — дълга сглобяема сграда, свалена буквално (и хидравлично) от каросерията на огромен камион и разположена до езерцето с патиците. Местните вече се отдалечаваха на групички от къщата.
— Слизаме — викна той.
Трой, който пробваше ролекса на ръката си, въртейки китка пред огледалото в банята, се стресна, припряно свали часовника и го остави, но в бързината изцапа маншета на ризата си с белезникавия прах на криминалистите. Тихо изруга, убеден, че петното ще го дразни до края на деня. Зачуди се дали ще изглежда тъпо, ако напъха маншета в ръкава на сакото, за да не се вижда. Ама тогава, естествено, ще трябва да напъха и другия. Изсумтя ядосано и последва шефа си.
Къщата още бе пълна с хора. Други следователи работеха в кухнята, като сега бе отворена и втората врата, водеща към гаража. Барнаби забеляза сплесканата змиевидна глава на инспектор Мередит — не можеше да го понася, — беше си заврял носа в дървена кутия за порцеланов сервиз. Криминалистите се бяха пръснали из цялата градина. Пред гората наблизо бяха застанали още зяпачи. Един мъж бе качил момченце на раменете си и му показваше нещо.
Барнаби влезе в голямо помещение отдясно на входната врата и веднага реши, че вероятно тук се събират писателите от кръжеца. Подобно на спалнята, и тази стая беше странно безлична. Две канапета — едното дълго, другото много по-малко, и три обемисти фотьойла. Всички мебели бяха покрити с широки калъфи от крепон в промити пастелни цветове или с щамповани блудкави цветя. Дългите до пода завеси бяха от бежово кадифе, а стените бяха боядисани в скучен кремав цвят. И тук имаше безинтересни картини, само че в доста претенциозни рамки. Купчини плодове в калаени купи и пръснат край тях мъртъв пернат дивеч; ловни сцени и гравюра, изобразяваща катедралата в Солсбъри. Имаше нещо сънливо и летаргично в помещението. Напомняше на мъжки клуб или чакалня на възрастен адвокат.