Главният инспектор си спомни как госпожа Бънди каза, че господин Хадли нищо не давал даром. Тази стая определено говореше за човек с подобен характер. Но възможно ли е Хадли, или който и да било, да е толкова скучен и предсказуем, колкото подсказваха украшенията тук и дрехите на горния етаж? Отговорът очевидно беше „да“, но Барнаби се надяваше по-нататъшното разследване да докаже обратното.
В далечния ъгъл сержант Иън Карпентър систематично обработваше бюро от светло дъбово дърво с падащ работен плот. Детективът вдигна поглед, щом чу стъпките на Барнаби.
— Добро утро, сър.
— Намери ли нещо интересно?
— Не. Застраховка на колата и къщата. Банкови извлечения. Обичайните сметки — за вода, телефон, ток. Всичките платени.
— А писма?
— Нищо лично. Освен това. — Вдигна поставена в рамка снимка, захлупена в едно от чекмеджетата на бюрото, и я подаде на Барнаби. Главният инспектор я отнесе до прозореца.
Щастливата двойка стоеше пред прага на сграда, която приличаше на много стара църква. Тя бе облечена в кремава рокля, носеше малка шапка без периферия, украсена със златна бродерия и перлички. Към шапката бе прикрепен развят, дълъг до раменете воал, който жената държеше встрани от лицето си с ръка, облечена в ръкавица. Със същата ръка стискаше букет от карамфили и резеда.
Джералд Хадли — в тъмен костюм с жълто-оранжева роза на ревера — бе хванал здраво другата й ръка. Тя бе много по-ниска от него и бе изкривила доста врата си, за да може да го гледа в очите. Смееше се щастливо, но профилът на младоженеца беше сериозен и напрегнат, а линията на устните му подсказваше, че е твърдо решен да не изпусне щастието, което така здраво държеше в ръцете си.
Барнаби съжали, задето Хадли не гледаше към обектива. Искаше му се да се взре право в лицето му, да се опита да разгадае мислите му, да си представи какво е ставало в душата му. Безспорно бе привлекателен мъж. В своята цялост разбитата му глава явно е била едра и добре оформена, с прав нос и силна квадратна челюст. Приличаше на войник. Или, да речем, на пътешественик. Или на изключително ревностен свещеник.
Защо обаче тази снимка не беше на мястото си — на бюфета, до вазата с уханна калина, — а е скрита в бюрото. Барнаби нямаше търпение да открие отговора на този въпрос. По принцип си беше нетърпелив.
Според него имаше нещо ободряващо в началото на всяко следствие, докато още не се бяха появили заключенията на патолога и разкритията на криминалистите. Изправен пред необятна шир с незнайни граници, без никаква видима помощ пред себе си, Барнаби успяваше да запази ледено спокойствие.
Но навремето не беше така, затова напълно разбираше коренно различната реакция на своя сержант и искрено му съчувстваше. Трой сериозно страдаше от така наречения от Барнаби „синдром на буксуването“ — паника от възможността да даваш газ, а да не се придвижваш напред, или да плуваш, а да не усещаш дъното под краката си. Страх, че ако случаят не разкрие бързо тайните си, завинаги ще остане неразгадан. Трой жадуваше за нещо, за което да се захване, и то бързо, факт, предмет, стига да присъства убедително и да се вижда ясно. Сега беше взел един фас от пура и го душеше. Ала Барнаби бе чувал твърде много погрешни заключения, направени въз основа на уж непоклатими доказателства, и затова присъствието на подобни сигурни свидетелства изобщо не му действаше успокоително.
— Е, това се казва пура — заяви Трой, въртейки между пръстите си елегантния тънък цилиндър със златна лентичка. Красота.
— Сигурно е на някой от гостите — предположи Барнаби и отиде до ниша, пълна с книги. — Той не е бил пушач. Веднага се усеща по миризмата.
Главният инспектор наклони глава настрани и изви врат, за да прочете заглавията. Нито един роман. Архитектура, пътешествия, храна и вина. Няколко наръчника за писатели. Всичките бяха подредени като под конец, за разлика от книгите в собствения му дом, където нямаше никакъв ред — томчетата бяха напъхани как да е, заглавията едно нагоре, едно надолу. Винаги имаше поне по една купчина на пода, една купчинка с нови книги до стола на Джойс, поне две на нощното й шкафче. Тук гърбовете на книгите бяха подредени като мажоретки — най-ниските от двете страни, най-високите по средата. Повечето бяха опаковани в лъскави нови на вид подвързии, покрити със сив прах след намесата на криминалистите. Барнаби посегна и със задоволство — абсолютно детинско, знаеше го, но му се наслади без угризения — бутна една от книгите и наруши безупречния ред.