— Маниак — измърмори главният инспектор.
— Така ли? — обади се Трой, отърсвайки се от мислите за румени ябълки и мъртви яребици. — Виж го ти дявола му мръсен.
Барнаби излезе навън и отново се сблъска с Обри Марийн, който вече бе свалил полиетиленовите си дрехи и държеше запечатан метален контейнер.
— Тойотата я няма, Том.
— О? Има ли следи от насилствено влизане?
— Не. Всички врати бяха прилежно заключени. Нашият човек, разбира се, може просто да е използвал ключовете на Хадли и да ги е върнал на мястото им. Или пък колата е някъде на сервиз. Заради някоя малка драскотина. — Той се усмихна широко и тръгна по алеята.
Двамата полицаи го последваха. Студен вятър ги блъсна в лицата. Барнаби потрепери и си каза, че това се дължи на мъчителната липса на твърда храна. Погледна си часовника, убеден, че е закъснял за обяда с половин столетие, но бе едва дванайсет.
— Ще имаме време да се отбием в съседната къща. Как ги нарече госпожа Бънди — Кремптън ли?
— Клептън, сър.
— Какво щях да правя без твоята памет, сержант? — Беше съвсем откровен. Неговата памет от ден на ден все повече му изневеряваше. — Чаша чай би ми подействала освежаващо.
Човек никога не знае. Може и да ни огрее.
— Ама с бисквитки.
Тълпата пред къщата, скупчена зад поставената бариера, се беше увеличила. Млади майки с невръстни дечица в детски колички, три хлапета в ученическа възраст. Стари мъже с каскети и шалове, кръстосани на гърдите им и завързани на гърба като войнишки патрондаш. Топлеха с дъх ръце през ръкавиците. Търсеха си белята в този студ. Няколко жени на средна възраст, омотали главите си с вълнени шалове, изпод които стърчаха ролки, наподобяващи розови наденици, си сипваха чай от термос. Едната обясняваше какво се е случило на новопристигнала.
— Ами изнесоха го в един от ония чували с ципове. Нищо не се виждаше. — В гласа й звучеше искрено негодувание, сякаш си бе купила билет за представление, на което завесата изобщо не се е вдигнала.
— Нашият Дон слага костюма си в такъв чувал — заяви една от жените. — Страшно са удобни.
— Господине, господине. — Двама малчугани на осем-деветгодишна възраст се затичаха към Барнаби.
— Какво искате? — смръщи се свирепо Трой срещу тях.
— Аз искам хамбургер, лук и пържени картофки — ухили се по-голямото момче и посочи с брадичка към подвижната лаборатория, — а той иска хотдог.
— Много смешно. Защо не сте на училище?
— Имам кост в крака — отвърна селският зевзек.
— Ако не искаш да се сдобиеш с болка в задника, по-добре изчезвай.
В далечната част на Площада бяха спрели поне десетина коли. Всички вътре бяха приковали очи в къщата, сякаш главите им бяха блокирани в това положение. Трой ги изгледа хладно и тръгна с такава енергична крачка, че коженото му палто свирепо заплющя по ботушите — несъмнено се наслаждаваше на авторитетната си роля в самото сърце на драмата.
— Хъм!
Барнаби спря с ръка на портата пред „Тривелиън Вилас“. Зад него стоеше момиче, гушнало сополиво бебе с посинели бузи, увито в гащеризон с червеникавокафяви и яркосини шарки.
— Вътре няма никой. Той преподава в училището в Костън, а Сю — в местната детска градина.
— Имате ли представа кога ще се прибере госпожа Клептън?
— Обикновено си идва към един.
— Благодаря.
— За какво са ви? — полюбопитства висок слаб мъж с весело изображение на снежен човек на пуловера. Бистра капка висеше от върха на носа му.
Полицаите безмълвно му обърнаха гръб. Барнаби закрачи по блещукащия замръзнал тротоар. Трой побърза да го настигне.
— Ще опитате ли при семейство Лидиърд, шефе?
— Най-добре.
Палмите край портата на „Грешъм Хаус“ бяха съвсем занемарени. Едната бе останала без листа, а другата бе започнала да загива от долу на горе. Градените колони, върху които бяха поставени, също бяха в окаяно състояние. Двукрилата желязна порта, висока към четири метра и половина, богато украсена със завъртулки, беше ръждясала.