Къщата приличаше на чудовищен куп жестоко надупчени сиви камъни на три етажа. Единият ъгъл на най-горния етаж бе оформен като малка кула, стърчаща подобно на гноен цирей, от която висяха ледени висулки като ками. Вратата и рамките на прозорците, някога бели, сега бяха мръсносиви и боята се лющеше на големи парчета. Сигурно през пролетта и лятото цъфнали пълзящи растения или саксии с разноцветно мушкато по стъпалата смекчаваха грубия й вид и къщата може би изглеждаше привлекателна. Но в момента (разсъждаваше сержант Трой) беше почти толкова весела, колкото замъкът на Дракула.
За разлика от сержанта Барнаби забеляза много достойни за възхищение подробности. Неговата душа на градинар се радваше на изобилието от дървета, на красивите живи плетове от двете страни на алеята към гаража. Пъстра бодлива зеленика, украсена с мокри паяжини, лъскаво като червен восъчен печат кучешко грозде. Два цъфнали храста средиземноморски риган, а зад тях беше пълно със самакитка и перуника. Папрати, чиито увиснали жълти съцветия ухаеха силно на мед, и няколко хери. Разпозна издръжливата и очарователна „Госпожа Уиндър“, тесните й елипсовидни листа сияеха с лилав нюанс на сивата зимна светлина. А… тази офика, да не би да е?… Не може да бъде…
— Мили боже. Това е „Ротшилдиана“.
— Така ли? — Трой се загледа в кремавожълтите топчета с размерите горе-долу на овчи дърдонки.
— Какво бижу. Аз имам „Ексвуриензис“. Хубава е, разбира се. Но не е същата.
— Не е ли? Виж ти. — Трой напъна мозъка си за някаква интелигентна реплика, защото мразеше да не му достигат знания. Една лампичка замъждука в паметта му. — Тия не бяха ли някакви богаташи, шефе? Ротшилдови? Милионери или какви бяха там?
— Имат чудесна градина в Хампшир, Ексбъри. Там могат да се купуват растения.
Трой кимна вяло, загубил и без това слабия си интерес към кремавите топчета — какво да прави, като във вените му не течеше и капчица градинарска кръв. Когато се пренесе в малката къща с тераса, строена през седемдесетте години, едва ли не първото нещо, което направи, бе да замени градината отпред с паркинг, покрит с чакъл.
— Ама човек по-добре да не опитва — довърши думите си Барнаби. На площадката над пропуканите каменни стъпала пред самия вход вятърът бе навял купчина шума и клончета. — Тази врата сякаш не е отваряна от години.
Двамата тръгнаха към задната част на къщата и Трой полу на шега, полусериозно рече:
— Просяците и търговците отзад.
Намериха втори вход. Зле направена, лошо окачена врата, каквато обикновено се вижда на външните клозети, но тъй като нямаше друга, Барнаби почука. Доста силно, но без резултат.
Почака малко и тъкмо се канеше да потропа пак, Трой хвана ръката му. Една жена, излязла от позапустяла зеленчукова градина, идваше към тях, прекосявайки калдъръмения двор между градината и къщата. Едра, на средна възраст, с безформена тежка вълнена пола, зелено мушамено яке, станало почти черно от носене, и непромокаема рибарска шапка. Опърпана кожена кесия висеше на врата й като торба за зоб и подскачаше върху мощната й гръд. Жената имаше огромно лице — грамада от груба червендалеста плът, чертите й, сякаш събрани с ласо в стегнат злобен вързоп в центъра, тъмни рунтави вежди и уста като капан за мечки. Жена, за която бащата на Трой би отсякъл: „Грозна като смъртта.“
— Прав бях за това място — измърмори сержантът, докато жената бе все още достатъчно далече, за да не го чуе. — Ето я майката на Дракула.
За изумление на полицаите тя премина покрай тях, като че ли бяха невидими, вдигна дървеното резе на старата врата и я затръшна пред носовете им. Барнаби побесня. Вдигна юмрук и задумка по паянтовите дъски. Вратата моментално зейна.
— Как смеете! Не можете ли да четете? — посочи жената с грамадния си пръст към потъмняла метална табела: „Забранено за амбулантни търговци и дистрибутори“. — Веднага си вървете, да не извикам полиция.
— Ние сме полицията — отвърна Барнаби и неговият помощник скришом се захили на бързия уместен отговор. Не стига, че урунгел, ами и арогантна.
— Защо не казахте по-рано?
— Не ни дадохте възможност. — Барнаби бръкна във вътрешния джоб на палтото и извади полицейската си значка. — Главен инспектор детектив Барнаби. Костънски криминален отдел.
— Какво искате?
— Да ви задам няколко въпроса. Вие, предполагам, сте мис Лидиърд?