— Какви въпроси?
— Може ли да влезем за малко?
Тя въздъхна с яд и отегчение, но отстъпи назад и ги пусна да влязат в помещение, което сега се нарича килер, макар този да бе с размерите на двустайно бунгало. Беше пълен със стари мебели, старовремска преса за изцеждане на пране, градинарски инструменти, най-различни спортни пособия — дървен чук за крокет, тенис ракети и мрежи, и велосипеди. Дълъг тезгях бе отрупан с луковици на далии, лалета и други цветя, и всякакви градинарски джунджурии.
Едно петчленно семейство може да живее тук, помисли си сержант Трой, вървейки тихомълком най-отзад, макар че в интерес на истината не го беше особено грижа за бездомните или пък за бедстващите.
В другия край на помещението имаше втора врата — много по-солидна, с прозорец от армирано стъкло в горната част. Хонория я бутна и тримата се озоваха в кухнята — още едно огромно помещение с висок таван, занемарено и ужасно студено.
И вече не бяха само трима. Дребна топчеста женица с провиснал панталон, навлечена с няколко пуловера и жилетка върху тях, месеше сладкиш върху стара чамова маса. Спря моментално, щом ги видя, смутена и някак гузна, сякаш я бяха сварили да прави нещо неприлично.
Барнаби се чудеше снахата ли е, готвачката ли е или някоя съвсем друга жена и чакаше да му я представят, но напразно.
— Разследваме подозрителна смърт — съобщи той и на двете. — На ваш близък съсед, за съжаление — господин Хадли.
Гледаше без изненада как по лицата и на двете се изписва недоверие и се зачуди колко ли пъти до края на деня ще му се наложи да се сблъска с тази реакция. Все така ставаше. Хората не можеха да повярват, че някой, когото наскоро са видели жив и здрав, вече го няма. Бе невъзможно. Това се случваше само с непознати. Незнайни имена във вестниците. Чуждо лице на телевизионния екран.
Жената с жилетката бе пребледняла като смъртник. Имаше симпатично лице, създадено сякаш да изразява щастие, а не ужаса, от който в момента долната й челюст бе увиснала.
— Джералд… Но ние снощи… Ооо…
— За бога, Ейми. Не забравяй коя си. — Хонория стисна за лакътя снаха си и я бутна, не особено нежно, на най-близкия стол. — Недей пред непознати хора.
— Извинявай. — Жената трепереше и се оглеждаше с вид на дете, търсещо утеха. Барнаби изпита чувството, че дълго щеше да я чака тази утеха.
— Очевидно има някаква ужасна грешка — заяви Хонория с нетърпящ възражение тон.
Барнаби си я представи как стои на брега на морето и забранява на вълните да я доближават. Или пък стои сред бушуваща буря и нарежда на вятъра да върви да си гледа работата.
— За съжаление, няма грешка, госпожице Лидиърд. Господин Хадли е бил убит късно снощи.
— Убит. Да не би да искате да кажете…
— Предумишлено убит. Да.
Изплашена, Ейми избухна в сълзи. Хонория седна и замря неподвижно. Лицето й бе като изцедено — сякаш внезапно бе забравила всичко, което някога е знаела.
— Разбирам — каза тя след дълга пауза.
— Чух, че снощи е имало сбирка в дома му, на която сте присъствали и вие двете.
— Какъв невероятен ужас.
— Да, наистина.
— И то в Мидсъмър Уърти. Колко пъти съм ги предупреждавала, но няма кой да чуе. — Сивите й очи, вперени в Барнаби, направо го смразиха. Никога не бе виждал толкова студени очи. — Варварите са пред портите ни.
— Сигурно не бихте имали нищо против да ни помогнете…
— Какво общо може да имаме ние с това потресаващо деяние? Аз съм Лидиърд, както и съпругата на брат ми. Носим чисто и неопетнено име на род, съставляващ част от историята на Англия.
Оле, мале, мина през главата на Трой. Простете, че не ви се поклоних. Тази явно очакваше от него да си свали шапката, но той само побутна с палец козирката нагоре и огледа с явен присмех напуканата лъскава боя по стените с цвят на мръсен крем карамел, старомодните шкафове и огромния хладилник „Електролукс“, излязъл от употреба още преди Адам да се захване с производство на ябълково вино. Самият той би се срамувал, ако Морийн трябваше да си държи киселите млека в подобен допотопен хладилник. Щях да се застрелям, ако го бях докарал дотам, помисли Трой със сгряващо душата задоволство. После отново се върна към разговора.
— … така че сигурно не бихте имали нищо против да ни помогнете с каквото можете. — Барнаби замълча за миг, чудейки се дали не попрекали малко, като намеси понятието „дълг“, но явно не беше.
— Естествено, че бихме направили всичко възможно този мерзавец да получи правосъдие. Друг е въпросът доколко може да се говори днес за правосъдие.