— Парвенюта с парвенюта!
— Джентълмен — кипеше Трой и гневно ритна чакъла под краката си, докато вървяха към ръждясалата порта. — Всички знаем, естествено, какво означава това. Каймакът на провинциалното общество. — Запали цигара. — Подходяща вратовръзка. Подходящ акцент. Подходящ манталитет. Подходящ източник на средства. Подходяща политическа ориентация — дясна. — То и Трой беше крайнодесен, но по съвсем различни причини. — И сини топки, разбира се. Човек не може да вярва на такива хора. — Отвори вратата и пропусна Барнаби пред себе си. — Като й гледам къщата, бас ловя, че не си е мръднала пръста да работи нито веднъж през живота си. Проклет паразит.
— Виж какво — сопна се Барнаби раздразнено, спрял насред крачката си. Гърбът го болеше от дългото стоене прав, а освен това и той като всеки друг никак не обичаше да го гледат отвисоко. — Твоите предразсъдъци са си лично твоя работа, Гавин, стига да не пречат на задълженията ти, защото в такъв случай пречат и на мен. Задачата ни е да извличаме информация и да предразполагаме хората да споделят с нас. Всичко, което възпрепятства този процес, води до досадна загуба на време. И най-малкото, което бих искал, е някои от моите хора да ми създава подобни проблеми.
— Сър.
— Ясно ли е?
— Да, сър. Ясно. — Сержантът ожесточено дъвчеше филтъра на цигарата си. — Просто такива хора страшно ми лазят по нервите.
— Никой не иска от теб да се преструваш, че ги харесваш или уважаваш. Всяка демонстрация на отношение би била толкова неуместна, колкото и чувствата, диктуващи в момента поведението ти. Твоите лични емоции са без значение. Или поне би трябвало да бъдат. В нашата работа е пагубно да се отдаваш на чувствата си. Концентрирай се върху ставащото около теб, а не вътре в теб.
— Да — повтори Трой. — Съжалявам, шефе.
Знаеше, че Барнаби е прав, и затова му беше още по-неприятно. А и като цяло гледаше да не изпуска и най-малката подробност от ставащото около него, защото обичаше работата си и се стремеше да я върши добре. Трой много се гордееше и с най-скромните си служебни постижения, а те, честно казано, никак не бяха малко. Реши да се постарае — учтив до мозъка на костите си, това щеше да е мотото му занапред. Но няма да ближе ничии подметки. Близането на подметки е изключено.
Бяха стигнали до центъра на селския площад, вглъбени в мислите си, когато срещу тях се затича тъмнокосо красиво момиче — Кити Фос, репортерка на „Костън Екоу“.
— Здравейте, господин главен инспектор. Какъв е случаят?
— Здравей, Кити — отвърна Барнаби, без да спира. Момичето се опита да влезе в крак с него, но се спъна в туфа трева и Трой скочи напред да му помогне.
— Някой в тълпата каза, че изнесли труп — продължи Кити, опитвайки се да освободи лакътя си от ръката на Трой.
— Така е, да.
— На човека, който е живот там ли? Благодаря, сержант, мога и сама. Някой си — погледна в бележника си — Джералд Хадли?
— Господин Хадли е бил намерен днес мъртъв, като смъртта е настъпила при подозрителни обстоятелства.
— Кой го е открил? Мога и сама, казах! — Тя дръпна силно лакътя си. — Как е бил убит?
— Знаеш процедурата, Кити. По-късно ще излезем с официално изявление.
Шефът отмина напред и Трой се обърна към момичето:
— Хайде да пием по нещо довечера, може да имам някаква информация за теб.
— Втори път не се хващам на тази въдица — заяви Кити и го изгледа с открито отвращение.
— Моля?
— Преди година и половина. Случаят „Джоли Кавалиър“. — Тогава най-наивно беше отишла с надеждата да чуе нещо интересно, но вместо това бе чула няколко предложения, недостойни дори да си избършеш носа с тях.
— Ха, вярно — захили се Трой, сетил се със закъснение. — Друг път тогава, а?
— Хич не се надявай.
Барнаби се бе запътил към къщата на Рекс Сейнтджон. Ако той и Дженингс са си тръгнали последни, явно беше особено важно да установи в колко часа са си отишли и кой след кого. Намериха без проблеми очуканата къща с обшивка от застъпващи се дъски, точно срещу „Плоувърс Рест“, ала, макар при приближаването им отвътре да се чу кучешки лай, какъвто нито Барнаби, нито Трой бяха чували и нямаха никакво желание да чуят пак, човек не се показа.
Двамата решително обърнаха гръб на „Бородино“ и се насочиха обратно към къщата на Хадли. Барнаби забеляза жена с велосипед, застанала до портата на съседната сграда. Явно някой от зяпачите я бе уведомил за опита им да разговарят с нея, защото гледаше към тях в очакване със загрижено изражение на лицето. Барнаби зарови в джоба за полицейската си значка.