След като се сформира групата, Браян, който тогава много харесваше безмълвното общуване, насърчаваше учениците да сядат всички заедно в кръг и да се държат за ръце, затворили очи. След това ги караше да правят различни физически упражнения, превърнали се в тренировки за цялата група. Но тази практика бе преустановена, след като при борба с Нашийника Браян случайно докосна врата му и в резултат получи такъв удар в ухото, че след това дни наред му се виеше свят.
— Добре. Елате насам, земляни.
Браян седна, другите се присъединиха. Близнаците се обърнаха към него и се усмихнаха. Браян отмаля от възбуда и страст. Така и не можа да реши кой от двамата беше по-хубав, защото бе лудо влюбен и в двамата.
— Така — енергично отсече той, — докъде бяхме стигнали миналата седмица?
Никой не помнеше. Браян ги остави да мълчат, кимайки въпросително към всеки един, както каза после Нашийника, „досущ като тъпото куче в колата на майка ми“.
— Не беше ли — свъси вежди Борам — дотам, дето Дензъл отива на купона и се сбива с един пакистанец?
— Не — отряза го Браян. Много добре съзнаваше липсата на Етническо равновесие в трупата и напразно се бе мъчил да намери разрешение на проблема. Само че нито един цветнокож не пожела да се включи, вероятно заради Дензъл, който всяка събота с ентусиазъм продаваше списанието на Британската националистическа партия на централната улица в Костън.
— Тая беше готина. Айде пак да я направим.
— Няма нужда. — Браян малко се бе отчаял. Всяка импровизация, колкото и миролюбива да бе първоначалната идея за нея, бързо ставаше конфликтна. Всички явно си падаха по скандалите. Трупата беше добра — нямаше никакво съмнение, но дори Браян, колкото и неопитен да бе като драматург и режисьор, разбираше, че всяка по-ярка сцена на насилие трябваше да се тушира с някакъв по-спокоен нюанс, иначе накрая просто всичко щеше да гръмне в лицата им.
— Аз помня. — Еди се завъртя, за да го погледне в лицето, разтворила крака и облегнала лакти на коленете си. — Моята част де. От миналата седмица.
— Тя помни, Брай — гордо подчерта Том и намигна. Клепачът му бе изящно украсен с червени и сини цветя. Браян отдавна се тревожеше за клепачите на Том. Доколкото можеше да прецени, рисуваните цветя изглеждаха все едни и същи. Ярките цветове никога не се размазваха. Веднъж му бе хрумнало, че Том е татуирал клепачите си — нещо като висш тест за доказване на мъжество, на който се подлагаха само най-смелите. Така и не се престраши да го попита.
— Чудесно. И каква беше ситуацията? Слушайте всички — плесна с ръце Браян.
— Бях жена, бясна на мъжа си.
— А помниш ли защо, Еди?
— Да. Щот’ е женен за мен, а се чука с друга.
— Аха.
— И аз му викам: „Върви на майната си, задник нещастен. Разкарай се при твоята дебела дърта пачавра. Не ми пука. И си вземи смрадливия пес.“ Оня има питбул, ако сте забравили.
— Бор може да играе кучето — предложи Нашийника.
— Как ли пък не. — Синият анцуг се сви на топка като таралеж.
— На размери става — захили се Дензъл. — Ама не хапе. Щот’ е бъзльо, нали. Бор?
— Не е вярно! — Борам завъртя очи към тавана и кръстоса ръце зад главата си.
— Бъзльо… бъзльо. Пиле разтреперано. Пи-пи-пи… — Дензъл и Нашийника се заразхождаха, разперили лакти встрани като крилца, с които пърхаха нагоре-надолу. Хвърляха изплашени погледи на всички страни. Бавно вдигаха стъпала — едните обути с боти, другите с гуменки, — държаха ги силно извити настрани. Беше смешна и невероятно точна имитация, като се има предвид, че единствените им лични срещи с истински пилета се осъществяваха във фризерите на магазините.
Браян се обгърна с ръце и се заклати напред-назад, седнал на несъществуващия си задник, очаквайки края на този изобретателен и жизнерадостен танц. После Дензъл клъвна Нашийника, който запляска неистово с лакти и се защура насам-натам с пискливо пиукане.
Браян се изправи отегчено. Плесна пак с ръце и викна:
— Добре. Край на импровизацията. Достатъчно.
Но явно не беше. Птичият етюд продължаваше. Борам, като видя, че вниманието на двамата шегаджии вече не е насочено пряко към него, реши да се включи в играта, и то точно в ролята на питбул. Затича на четири крака към Браян и започна да напада крачолите му.
— Престани, Борам. — Но после се сети, че би могъл евентуално да възстанови статуквото, ако вмъкне някоя весела нотка, и изстреля кучешка команда: — Куш!