— Сигурно има разни ценни неща — обади се Трой. — Нали се занимава с антики.
— Голямо занимание. Ограбва пенсионерите и после продава вещите им петдесет пъти по-скъпо.
— Красива жена все пак — измърмори Барнаби; беше му направила впечатление, когато купи от нея табуретката за Джойс.
— Ако си падате по червенокоси айсберги, дето имат толкова пари, че се чудят какво да ги правят.
Ако, помисли Трой. Ако! Тоя съвсем е превъртял.
— На мен лично винаги ми се е струвала абсолютно изкуствена.
— Вие сте най-близкият съсед на господин Хадли…
— Само географски. Не си общувахме.
— Бил е вдовец, разбрах. Случайно да знаете дали… Е, дали не е бил емоционално обвързан с някого в периода преди смъртта си.
— Ако искате да попитате дали е правил секс с някого — уточни Браян с открито презрение, — защо не го кажете без заобикалки? Отговорът е „не“. Във всеки случай не и с някого от Мидсъмър Уърти.
— Защо сте толкова сигурен, господин Клептън? — поинтересува се Трой.
— Личи, че не живеете на село. Половината от хората там, като свършат кръстословицата в „Таймс“ и проверят цените на акциите си, после няма какво друго да правят, освен да зяпат през прозореца. И не пропускат нищо, повярвайте ми.
— А дали бихте могли да ни кажете нещо за миналото на господин Хадли?
— Рано пенсионирал се държавен служител. А знаем какво означава това: огромна сума на раздяла и тлъста пенсия — и всичко за сметка на данъкоплатеца. — Браян срещна погледа на главния инспектор и сякаш видя там нещо, което усмири езика му. Замълча за миг, после някак неловко добави: — Жалко, че е мъртъв, разбира се.
— Даа — провлече Барнаби. — Да се върнем към снощната ви сбирка. Кога точно си тръгнахте от „Плоувърс Рест“?
— В десет и петнайсет.
— И после?
— Вкъщи, разбира се, къде другаде? Проверих няколко съчинения и си легнах.
— Спахте ли добре?
— О, да. Човек, ако работи здраво, няма проблеми със заспиването.
Погледът, който им хвърли, подчерта намека в думите му. Барнаби, достигал през дългата си кариера до изтощение, при което и да спиш, и да си буден, все ти се струва, че вървиш с железни ботуши по безкраен тъмен коридор, без проблеми пропусна покрай ушите си тази високомерна нападка. Трой обаче я прие лично (той всичко приемаше твърде лично) и подскочи като ужилен.
— Значи така, нека да обобщим — предложи Барнаби, — прибрахте се вкъщи, проверихте няколко съчинения и си легнахте.
— Да, да. — Браян дръпна нагоре ръкава си и погледна часовника. Успя да създаде впечатлението, че ако в стаята има хора, разполагащи с достатъчно време, него самия го чака много натоварена програма, пълна с вълнуващи събития и полет до Лос Анджелис, който ще изпусне, ако продължават да повтарят едно и също.
— С други думи, не сте излизали никъде?
— Не. — След дълга пауза Браян вдигна чашата си и пак я остави. Изкашля се. Издуха носа си и надникна в кърпичката, преди да я върне в джоба.
— Госпожа Клептън обаче — тихо заговори Трой (почти като да разсъждаваше на глас) — дълго не могла да заспи. Била будна до късно през нощта. Чула как си тръгва колата на Макс Дженингс.
— Така ли?
— Така.
Настъпи още по-дълга пауза. Двамата полицаи размениха уверени, почти дяволити погледи, забелязани (такава беше и целта им) от разпитвания. И двамата се наслаждаваха на затрудненото положение на Браян, но Трой злорадстваше повече, защото по природа беше лош човек.
Браян свали очилата си и ги избърса. Бяха малки и кръгли, с груби стоманени рамки. Такива очила биха загрозили и хубавец.
— Разбирате защо ви задаваме този въпрос, господин Клептън, нали? — запита накрая Барнаби.
— Хъмм…
— Убийството на господин Хадли е станало между единайсет и ранните часове на следващия ден.
Барнаби стана от канапето и се приближи до бюрото — едър и широкоплещест, той направо се извисяваше над седналия Браян. Изражението му беше бащинско. Усмихна му се добродушно и уверено и зачака. Не чака дълго.
— О! — удари се Браян по челото. — Наистина излязох за малко. На една бърза разходка около Площада. Да си разведря ума. — Той погледна предпазливо нагоре, търсейки одобрение, и се усмихна доста детински.
— Видяхте ли някого?
— Не — отсече Браян и сякаш за да няма никакви съмнения, добави: — Абсолютно никого.