— Е, това е достатъчно. — След като постигна своето, Барнаби пусна широка усмивка. После вметна: — Засега.
— Благодаря — каза Браян.
Когато излизаха от кабинета, госпожица Пантър викна:
— Господин Клептън, жена ви телефонира, след като започнахте разговора. Спешно било. Ако искате да й се обадите, можете да използвате моя телефон.
— Боже, колко съм гладен — заяви Трой, докато, заклещен в еднопосочната пътна система на Костън, пълзеше по кръговото платно около открития пазар, претъпкан със сергии, покрити с ярки тенти, а продавачите крещяха най-невероятни призиви.
— Искаш да ме ограбиш ли, скъпа? — викаше мъж с глава карфиол в ръката. — Ела да ме ограбиш. Готов съм и изгарям от желание.
— Ти ли си гладен? — възмути се Барнаби. Способността на Трой да поглъща неимоверни количества висококалорични храни и да не наддава и грам отдавна му лазеше по нервите. — Току-що изяде половината от стоките в склад за сладкарски изделия. Как може да си гладен, по дяволите?
— Дали да не се отбием до кафенето и да хапнем набързо? — Трой зави надясно и нахално се включи в поредното задръстване, този път по Хай Стрийт. — След като разговаряме с госпожа Хътън. За вълка говорим…
Колата се беше изравнила с витрината на магазин „Чекръка“ и бе спряла с всички останали в задръстването. На вратата висеше надпис: ЗАТВОРЕНО. На витрината бе закачен огромен гоблен, изобразяващ разюздано веселие. Розовобузи граждани се чукаха с разпенени халби над грубо одялани дъски. Пищна плът преливаше от роклите на закръглени жени с белоснежни шапчици, деца с ръчно изработени дървени обувки, тъпчеха хляб в устата си, а един мъж лежеше по очи в калта. Трой се загледа замислено в гоблена.
— Напомня ми на нашите коледни веселия.
Никакъв отговор. Защо ли си правя труда, запита се Трой. Аз се бъхтя да измисля нещо, за да внеса някаква весела нотка в живота на този нещастен негодник. И какво? По-добре да не се мъча. Ще си купя някой от драконите на госпожа Клептън и ще си го закача на задното стъкло. „Благодаря ви, че не се смяхте в нашата кола.“
— Затворено. В сряда. Странно. Би трябвало да има много работа.
— Навярно е чула за смъртта на Хадли. Голямо въртене на телефони ще да е било тази сутрин. Има вероятност още да е в сградата. Сега можеш да се промъкнеш…
Трой изви рязко волана.
— Да се промъкнеш, казах!
— Добре де — сопна се Трой, раздразнен както винаги при забележки, свързани с шофирането му. Пък и какво се е развикал, като в този случай наистина нямаше защо да се тревожи. Две бои място имаше. Най-малко. Добра се до асфалтирания паркинг зад магазин „Чекръка“ и съседната книжарница „Черен кос“. Там имаше две коли — микробус форд „Транзит“ и алено порше в чудесно състояние. Над масивната задна врата на магазина се виждаше алармена система. Самата врата бе обезопасена с две брави е бронирани шилдове, а прозорците от двете й страни бяха защитени с дебели решетки. Барнаби почука веднъж, после още веднъж, по-настоятелно. Не се чуваше никакво кънтене. Все едно думкаше по бетон. Притисна ухо към страничната част на касата на вратата. Нищо.
Трой пъхна ръка между решетките и потропа по стъклото на прозореца.
— Има някой вътре, шефе. Идва, мисля. — Свали си шапката, приглади косата и отново сложи шапката, но я килна настрани. После вдигна яката на палтото си и довърши преобразяването си, като пусна една полуусмивка — топла и, както се надяваше, загадъчно приканваща. На прозореца се мярна сянка и се чу глас (обещаващо дрезгав според Трой):
— Какво има?
— Костънска криминална полиция, госпожо Хътън — обясни Барнаби. — Може ли да поговорим?
Дръпна се резе, после второ — по-тежко и отдавна несмазвано. Издрънча верига, завъртя се ключ в една от бравите. Трой бе задържал дъх и изведнъж осъзна, че си е загубил леката, но приканваща усмивка, та бързо я заформи пак.
— Не си прави труда, Гавин.
— Моля?
— Твърде стара е за теб.
Усмивката се изпари, заменена от смутено изражение. Смутът се дължеше не толкова на факта, че бяха прочели мислите му — шефът винаги е бил добър в това отношение (прекалено добър даже), а по-скоро на еретичното предположение, че някой с толкова пари, че не знае какво да ги прави, може да има дата на годност.
— Влезте.
Лора Хътън стоеше зад вратата, покрила лице с ръка. Барнаби показа картата си. Тя дори не я погледна. Поведе ги към малък офис, обособен с помощта на стъкло и дървени плоскости в ъгъла на просторно помещение с висок таван.