Барнаби се огледа. Сякаш беше в стаята с реквизити на аматьорската театрална трупа на Джойс. Мебели, подредени един върху друг, картини — по две, по три подпрени с лице към стената. Украшения. Кашони с партидни номера от търгове, препълнени със стар порцелан и други домакински боклуци.
В офиса имаше мъничко старинно бюро, чийто плот почти не се виждаше под разположените върху него компютър, телефон, факс и телефонен секретар. Въздухът миришеше на сапун. Сигурно беше чула първото му почукване, предположи Барнаби, и си бе измила лицето над красивата, декорирана с цветя мивчица, преди да отвори вратата. Ако това е било опит да скрие, че е плакала, опитът явно беше пълен провал.
Страданието бе изписано по лицето й, дори докато Барнаби се извиняваше за безпокойството, очите й заблещукаха и се изпълниха с нови сълзи. Най-сетне, помисли си той, някой да плаче за господин Джералд Хадли.
— Съжалявам. — Тя попи отронилите се сълзи с ярко оцветената кърпичка в ръката си. — От шока е…
Не е само шок. Главният инспектор забеляза как, щом спря да говори, устата й увисна в краищата като на човек покрусен от скръб. Много повече от шок.
— Значи знаете защо сме тук, госпожо Хътън.
— Да. Не мога да повярвам. Не мога… — Тесните й рамене се разтресоха и тя скри очите си с ръце. — Съжалявам — повтори. — Не трябваше да ви отварям. Мислех, че ще се стегна.
Барнаби се поколеба дали да продължи. Не от деликатност. Той беше деликатен и чувствителен човек, но това никога не му бе пречело да върши ужасно нетактични неща, ако се налага. Просто му се струваше твърде възможно жената да се срине и тогава нищо нямаше да постигне. А следващия път споменът за днешната среща може да направи разпита й още по-труден.
— Ако искате, ще дойдем друг път.
— Не. Щом като вече сте тук. — Лора протегна ръка и изгаси настолната лампа на бюрото. В настъпилия сумрак сякаш се почувства по-удобно. Седна на тапициран въртящ се стол — единственият в офиса. Трой постави бележника си върху шкаф за фишове и се приготви с надеждата да си разбере после записките. Барнаби се облегна на вратата. — Макар да не ми е съвсем ясно какво искате.
— Само да поговорим за снощи, госпожо Хътън.
— Разбирам — заяви тя, но глухият й безжизнен глас показваше, че нито разбира, нито иска да разбере.
— Как мина сбирката ви например?
— Сбирката ли? Но какво общо има това с… — замлъкна, сякаш неспособна да произнесе името му.
— Забелязахте ли нещо особено у господин Хадли?
— Да. Почти дума не обели с никого, което не е в характера му. Никога не е бил приказлив, но му харесваше да говори за литература. Очаквах да се възползва от възможността да зададе куп въпроси.
— Останахте ли с впечатление, че особеното поведение на господин Хадли е свързано по някакъв начин с вашия гост?
— Не. Макар че… странно е как ви хрумна да питате. Защото, когато за първи път бе споменато името на Макс Дженингс, той…
— Имате предвид господин Хадли?
— Да. Много се разстрои. Направо си изпусна кафето. Петното сигурно още си стои.
— Беше против идеята да го поканите ли?
— Не изглеждаше чак така. Просто сякаш си мислеше, че само ще си загубим времето. Все каним разни знаменитости да ни гостуват и те все ни отказват. Но накрая се съгласи да опита.
— Защо той, госпожо Хътън? — обади се сержант Трой.
— Беше секретар на групата.
— Писането е самотен занаят — замислено отбеляза главният инспектор, мнение, споделяно от хората, които никога не са писали. — Вие какво пишете?
— Преписвам едни документи, на които попаднах при разпродажба в Ейлсбъри. Много готварски рецепти, бележки за управлението на домакинство от времето на Тюдорите, животновъдство, лечение с билки… — Лора се поколеба, после окончателно млъкна, изведнъж осъзнала, че тази измислица повече никога няма да й е необходима. Никога повече нямаше да й потрябва.
— Поредният „Дневник на една дама“8, а? — Тя сви рамене. — Всички ли си тръгнахте заедно снощи?
— Без Рекс, което беше малко странно.
— И защо, госпожо Хътън? — попита Трой. Усмихна се без никакви задни мисли, защото сега, дори при тази светлина, ясно се виждаше, че наистина е твърде стара за него и освен това бе погълната от безкрайна скръб, така че всякакво флиртуване би било повече от неуместно.
8
„The Country Diary of an Edwardian Lady“ на Идит Блекуел Холдън (1871–1920) — английска художничка и учителка. — Бел.прев.