— Обикновено веднага си тръгва. Дори понякога преди другите. Тревожи се за кучето.
Трой кимна с разбиране. Обичаше кучета и имаше великолепна немска овчарка, бежово — сива с кафяви ивици, бивше полицейско куче, ранено по време на акция, след което не било годно да служи в полицията. Трой попита госпожа Хътън дали се е прибрала веднага вкъщи след сбирката и тя потвърди.
— И в колко часа си бяхте у дома? — поиска да уточни Барнаби.
— Малко преди десет и половина. Живея съвсем наблизо.
— И не сте излизали след това пак? — Тя поклати отрицателно глава. — Според вас господин Хадли… беше ли обичан в селото?
— Нямам представа. Не съм много запозната с местните взаимоотношения.
— Бил вдовец, разбрах.
— Така е — опечален вдовец. — Дрезгавият й глас потрепери. Барнаби забеляза как стисна юмруци в усилието си да се овладее и се втренчи в компютърния екран. — След половин час трябва да съм на Джерардс Крос да огледам едни мебели. За съжаление, налага се да ви помоля да си тръгнете.
— По-сложно е, отколкото изглежда — заяви Трой, който никога не си правеше труда да измисли нещо по-оригинално, като може да го каже и по-просто. — Майка ми е луда по тези женски дневници. Всяка Коледа, всеки рожден ден само „Дневникът на една дама“ й е в главата. Кухненски кърпи, дъски за рязане на продукти, поставки за яйца, калпаци за чайник — толкова много неща е събрала с картинки от тая книга. Започваме да се отчайваме. Скоро, ще остане само книгата, да се чуди човек какво да й подарява.
— То си е за отчайване — кимна Барнаби.
— Е, ще обядваме ли, шефе?
— Боже, да!
Беше почти три часът и кафенето в полицейския участък бе полупразно. С разрешените му петстотин калории на хранене, Барнаби си взе говежда пържола без тлъстина, сандвич със салата и диетична майонеза и седна сам на маса, за да не гледа как се тъпче сержант Трой.
После двамата се върнаха в Мидсъмър Уърти, изпреварвайки с пет минути автобуса в четири часа. Вече се мръкваше, когато за втори път паркираха пред портата на „Бородино“. Автобусът спря на няколко метра от къщата. Слязоха пет-шест души. Едни тръгнаха към Площада, Други в обратната посока. Само двама се насочиха към полицаите — млада жена с бебешка количка и невероятно висок, много слаб възрастен мъж, който крачеше като разглобен, без никаква координация на дългите си крака, сякаш единият нямаше никаква представа за съществуването на другия. Беше се натоварил с пазарски чанти, най-впечатляващата, от които бе старовремска мрежа, пълна с кървави пакети, увити във вестник. Носеше и няколко книги, здраво овързани с колан, чийто край бе прекаран няколко пъти през катарамата. Бялата коса на мъжа непрекъснато се движеше, носейки се около главата му като мека пухкава перушина. Като наближи, полицаите забелязаха, че се усмихва щастливо на себе си, сякаш доволен от мислите, които се въртяха в ума му. Щом отвори портата, Барнаби и Трой излязоха от колата и тръгнаха към него.
— Господин Сейнтджон?
— Да. — Погледна единия, после другия. Усмивката му се изпълни с надежда и интерес. — Здравейте.
— Ние сме от полицията. — Барнаби му показа значката. — Може ли да поговорим?
— Разбира се. Влезте, влезте.
Бяха вече в двора, когато Рекс се обърна да затвори портата и забеляза подвижната лаборатория.
— Я, виж ти. Хонория ще побеснее. Тя мрази циганите. Лично аз съм на принципа „живей и остави другите да живеят“. Заради това ли сте тук?
Барнаби каза само „не“. Реши, че лошата новина ще почака поне докато влязат в къщата. Рекс извади голям железен ключ изпод протритата изтривалка и го пъхна в също толкова голямата ключалка. Керамична табелка с надпис CAVE CANEM беше закрепена с винтове за вратата. Рекс отвори, прекрачи прага и викна през рамо:
— Стойте зад мен.
Щом влязоха вътре, от горния етаж се разнесе дълбок гръмотевичен лай, разтърсващо бумтене като от удари на нещо тежко по пода над главите им. Последва силно трополене и по стълбите се запрепъва и затъркаля огромен сив звяр, който хукна в галоп към Рекс и се изправи на задните си крака, за да го прегърне.
Трой беше впечатлен. Бе виждал доста кучета. Освен това имаше домашен любимец — куче и половина, както си мислеше. Но това тук наистина беше куче и половина, ако не и повече. На размери беше като дребно магаре, само дето бе космато. Дълъг розов език висна от устата на животното и след като учтиво олигави цялото лице и дрехите на Рекс, спря върху истинската си цел — пазарската мрежа.