— Кокалите му — погледна ги Рекс, сякаш се извиняваше. — Ще трябва да му дам малко, иначе няма да ни остави на мира.
Трой кимна с разбиране. Барнаби — не. Както вече бе споменато, той не проявяваше никакъв интерес към животните, освен ако не бяха под формата на крехки, залети със сос пържолки, подредени в чинията му за вечеря.
Рекс отвори дълбоко надрана врата вляво, даде им знак да влязат и изчезна, следван по петите от кучето, на което вече му течаха лигите.
Барнаби се отпусна в стар кожен шезлонг, който го убиваше дори през дебелото палто. Трой обаче се заразхожда из стаята, която моментално събуди любопитството му. Три от стените бяха покрити с рафтове с наредени фигурки на войници, застанали мирно или демонстриращи уменията си с мускет или оръдие. Малки таблички преливаха от значки и копчета. На четвъртата стена имаше стъклени витрини, където бяха подредени медали, два противогаза и плакати за набиране на войници за Първата и Втората световна война. Барнаби беше седнал срещу изображение на гневен мъж с мустаци на морж, който строго сочеше към надпис:
„Фелдмаршалът те зове“!
На облегалката на стол висеше къса пелерина, украсена с ширит, и филцова шапка без периферия. Шапката беше като от униформа на пиколо с кожен ремък за под брадата.
На покрита със зелено сукно маса, заемаща по-голяма част от стаята, се разиграваше епична битка. Тъмнокожи войници с фесове и странни роби напредваха на вълни в сгъстени бойни редици към голяма сива стена, бутаха пред себе си оръдия, от чиито дула висяха малки топчици пухкав памук. Всичко беше доста прашно.
Рекс влезе с бутилка безалкохолно и три пластмасови чашки, пъхнати една в друга и захлупени върху гърлото на бутилката. Затвори вратата зад себе си с крак.
— Да заглушим шума малко — усмихна се той.
А шумът наистина беше страхотен — хрупане и трошене, придружено от сподавено ръмжене. Истинско кучешко пиршество. Със свободната си ръка Рекс отвори падащата вратичка на грозно лекьосано бюро. В шкафа имаше чипс, шоколадчета, бисквитки със сирене, курабии, дори буркан с туршия от лукчета. Домакинът наля безалкохолното и раздаде чашите.
— А оттук — посочи той съкровищата си в шкафа с трепереща ръка, покрита със старчески петна — какво да ви предложа?
— Нищо, благодаря — отклони поканата му главният инспектор.
— Подбрал съм все вкусни неща — махна отново с ръка към шкафа Рекс. — Сладко или пикантно. А може и сладолед, ако предпочитате. Хладилникът е пълен. Ягодов, ванилов. За съжаление, карамелизираните ядки свършиха.
— Не, благодаря, честно.
— Но пък имам други чудесни ядки.
След като и това предложение бе отхвърлено, Рекс се насочи към стар износен фотьойл, като пътем оправи гънките на пелеринката и кипна малката шапчица.
— На Монткам са. Носи ги в началото на всяка нова маневра. В качеството си на талисман на полка, нали.
Двамата полицаи се спогледаха.
— А това е обсадата на Константинопол. — Рекс махна към масата. — Невероятен сблъсък, макар и разразил се между изключително неравностойни в числено отношение противници. Краят на Византийската империя. Само четири хиляди загинали, но петдесет хиляди били продадени в робство. Ах… — въздъхна той и дари със спокойната си симпатична усмивка двамата полицаи — знаели са как да воюват в онези славни времена. Питам ви, какво му е забавното на това да натиснеш някакво копче? Е — Рекс внимателно и много бавно седна във фотьойла, — вече ви се иска да ми кажете защо сте тук, предполагам.
Барнаби му съобщи защо бяха там. Седнал в стая, пълна с фигурки на войници, някои участващи в битка с експлозии, предизвикани от топчета памук, главният инспектор кратко и ясно описа реалната, съвсем истинска смърт на Джералд Хадли.
Реакцията на Рекс Сейнтджон беше неочаквано емоционална. Долната му челюст увисна и той дълго гледа с празен поглед в стената. После запуши ушите си с длани, сякаш можеше по този начин да заличи чутото. Заклати силно шава напред-назад и завика:
— Не е вярно, не е вярно… — Тресеше се като лист, подмятан от вятъра.
Барнаби прекоси стаята и докосна стария човек по рамото.
— Добре ли сте, господине?
— Аз го направих. О, боже… аз бях…
— Един момент, господин Сейнтджон. — Барнаби дръпна ръката си. Трой бързо се изправи. — Признавате, че сте убили Джералд Хадли ли? Ако е така, длъжен съм да ви предупредя, че всичко, което…