— Да е говорил някога за миналото си?
— Ами, не. Каза ми все пак, че е вдовец и се е преместил, защото не можел да живее там, където умряла жена му.
— Спомена ли в коя част на света е било това?
— Някъде в Кент май. Пенсионирал се рано от държавната си служба.
— Каква точно е била тази служба? Или къде?
— Останах с впечатлението, че е работил в Министерството на земеделието и риболова, макар май вече да не му викат така. А е работил в Лондон, това го знам, защото спомена, че пътуването било ужасно изморително.
— Имате ли представа кога е починала жена му?
— Точно преди да се премести тук — значи преди девет… не, преди десет години.
— А знаете ли дали Хадли е бил обвързан с някой друг?
— Обвързан ли? — по лицето на Рекс се четеше съвсем искрено недоумение.
— Връзка — обясни Трой. Горкият дядо. Човек, като е толкова стар, сигурно забравя за какво му служи оная работа. Бъди снизходителен. — С друга жена.
— О, не, убеден съм. Макар че…
В този момент разговорът бе прекъснат от свирепо драскане по вратата. Звукът бе толкова силен, че полицаите едва ли не очакваха да видят ноктите на кучето през нацепената врата.
— Монткам. Свършил е следобедната си закуска. — Барнаби си представи кучето седнало на стол до масата със салфетка, вързана на врата, изящно да посяга към чиния сандвичи с краставички. — Ще се наложи да го пусна тук.
— Почти свършихме, господин Сейнтджон.
— Но той не обича… — Рекс замълча и наклони глава настрани. Шумът отвън бе престанал. Монткам се отдалечи. След малко го чуха да се завръща в галоп, завършил с титаничен трясък. Вратата се разтресе от удара.
— Извинете — надигна се Рекс и пусна кучето в стаята, като преди това благоразумно затвори шкафа с лакомствата. Монткам обиколи помещението два пъти, размахвайки весело косматата си опашка, при което събори няколко войничета на пода. После непохватно се качи на шезлонга до господаря си, премести предната част от тялото си върху коленете му и завря голямата си глава в бузата му.
— Та обсъждахме… — Барнаби замлъкна. Беше му странно. Говореше на два крака в панталони, рошава, дългокосместа сива хрътка с дължина метър и петдесет и две интелигентни лица; които го гледаха въпросително. Все едно да разпитваш някакво приказно чудовище от митологията.
— Любовните взаимоотношения — дойде му на помощ сержант Трой. — Май се замислихте дали пък не е имало такива, господин Сейнтджон?
— Аз ли?
— Казахте: „Въпреки че…“ — подсети го главният инспектор.
— Въпреки какво?
Барнаби се помоли да не губи търпение. Трой намигна на кучето. То раззина огромната си паст в прозявка, увисналият език и острите зъби бяха алени от кръвта на схрусканите кокали.
— А, да — сети се Рекс. — Навремето се чудех дали Лора не е хлътнала по него.
— Имахте ли основания за подобно предположение? — запита Барнаби, докато неговият сержант се наслаждаваше на термина „хлътнала“ и се опитваше да си го представи редом с името на Одри Бриърли.
— Тя все го гледаше с едно такова изражение. Като на Монткам, когато отварям любимата му консерва с кучешка храна.
Поговориха още малко, но Рекс явно нямаше какво ново да добави. Барнаби му благодари за съдействието, после му обясни, че ще се наложи да отиде в подвижната лаборатория или вдругиден в полицейското управление, за да свалят отпечатъците му. Рекс леко се оживи, сякаш посещението на подвижната лаборатория беше някаква неочаквана радост. Нещо, което ще чака с нетърпение. Може и така да беше. Горкият.
— Тъжно нещо е старостта — въздъхна Барнаби, крачейки по пътеката към портата.
— Добре си му е — произнесе се Трой. — Има си войничетата. Всички ония медали. Да не говорим за чудесните лакомства.
— Каква порода е това куче, по дяволите?
— Ирландска ловджийска хрътка.
— Чудесно килимче става от него.
Барнаби прекоси Площада (тревата изглеждаше сиво-оранжева под уличното осветление) и се качи в подвижната лаборатория. Вътре беше уютно, имаше и кафе. Семейство на средна възраст, без съмнение двама от многото минали оттук, даваше информация, която можеше и да се окаже полезна, но кой знае.