Барнаби се обади в полицейското управление в Амършам да ги помоли да открият в местните избирателни списъци адреса на Макс Дженингс. Наля си топло кафе и зачака. След по-малко от десет минути вече имаше адреса.
— Бедата е там — обади се сержант Трой, поемайки по шосе А413, — че след убийство хората описват нещата по-различно, отколкото биха ги описали иначе.
— Имаш предвид начина, по който говорят за жертвата ли?
— И това, да. Но и изобщо за преживяното от тях. Например Сейнтджон — мотал се в задния двор на Хадли, уж да бди. И сега разправя, че някой го бил гледал от гората. Но тогава наистина ли е смятал така?
— Може да се опитва сам себе си да убеди — предположи главният инспектор, — търси оправдание, задето си е тръгнал.
— Няма шанс да го докажем след тоя дъжд и тълпата, която утъпка всичко около къщата.
Барнаби не отговори. Беше се заел да чете кратко конско на злите орисници, организирали убийството на Джералд Хадли да бъде извършено точно в нощта срещу пазарния ден в Костън. Ако беше успял да говори по-рано с Рекс, ако беше разбрал за връзката между убития и гостуващия писател… Така или иначе, възнамеряваше да говори с Дженингс, естествено, но щеше да му зададе само няколко кратки въпроса, най-вече за да уточни в колко часа си е тръгнал. Глупости. С една дума.
Съжалението обаче е само губене на време и напълно безплодно занимание по убеждението на Барнаби, затова той реши да се съсредоточи върху Лора Хътън. Предвид показаната днес скръб, предположението на Рекс, че била „хлътнала“, изглеждаше дори меко казано. Жената си е била направо влюбена в Джералд, при това любовта й е била несподелена, иначе как може да се обясни раздразнението, което бе доловил в думите: „Точно така — опечален вдовец“?
После се беше опитала да се овладее, явно съжаляваше, задето забележката й се беше изплъзнала от устата, и толкова й се искаше да предотврати други нежелани разкрития, че реши да сложи край на разговора. При това забележката бе направена не само с раздразнение, но и със сарказъм. Дали бе предизвикана само от гнева на отхвърлената жена? Или пък е разбрала нещо за личния живот на Хадли, превърнало публично демонстрираната тъга по смъртта на съпругата в обект на подигравки? Като се поуспокои, пак ще я разпита, ако се наложи. Заключението го накара да се върне към настоящето, където изведнъж осъзна, че шофирането се бе превърнало в летене.
— За бога, Трой! Да не искаш да разхвърляш телата ни по настилката?
— Пътищата са вече в отлично състояние, шефе — възрази сержантът, но все пак намали скоростта и преодоля изкушението да възроптае срещу поредната несправедлива критика на шофьорските му умения. Досега никога не беше катастрофирал, нито бе предизвиквал катастрофи. Взе си изпита за напреднали в полицията (няма по-труден от този изпит) сравнително лесно. Шофирането му доставяше огромно удоволствие. Плавната връзка между съединителя и смяната на скоростите, умелото боравене с кормилото, откритият пейзаж, прелитащ покрай теб, или постоянната бдителност и способността да забелязваш подробностите и да избягваш опасностите, когато караш в града. Но му липсваше търпение, което му пречеше да бъде толкова добър, колкото си мислеше, че е. Най-вече не проявяваше търпение към онова, което наричаше „прекалената предпазливост на шефа“. Но какво може да очакваш от човек, който кара автоматична кола? Ако това въобще може да се нарече каране. Само седиш в колата и тя те вози насам-натам като стара конска каруца. Трой никога не беше чувал за французина, който решил, че слугите могат да му изкарват прехраната вместо него, но веднага би го разпознал в мързеливия нещастник, който предпочита да кара кола с автоматични скорости.
Поглед в огледалото, мигач, завой и фаровете им вече осветяваха пътя за Чалфонтс. Скоро в обсега им влязоха и красивите поляни на Уорън д’Евърси. Трой оглеждаше къщите отдясно, докато караше. Барнаби пое другата страна и пръв забеляза търсената порта. Висока и сложно изработена като портата на „Грешъм Хаус“, но много по-изящна. В центъра на всяко крило блестеше по едно златно „М“, около което се виеше венец от акантови листа. От двете страни на вратата имаше каменни стълбове, увенчани с обикновени грифони, с извити настрани глави. На по-близкия стълб дискретно бе монтиран домофон с бутон за позвъняване. Барнаби натисна и се представи. След кратък разговор с басов мъжки глас с чужд акцент, при непрекъснато пукаща връзка, портата се отвори.
Алеята беше доста дълга и ярко осветена с улични лампи, които приличаха на оригинални лампи от времето на кралица Виктория. От двете страни на алеята се виждаха цветни лехи, сега отрупани със зимни трицветни теменуги. Имаше и симетрично разположени декоративни храсти. Беше красиво, но безлично. Малко като в обществен парк.