Настигнаха жената на една полянка с няколко шезлонга и плетени фотьойли, на които никой не ги покани да седнат по време на последвалия разговор. Имаше и масичка на колелца, отрупана с напитки. Тя изсипа няколко кубчета лед в една чаша с помощта на малка сребърна лопатка, щедро ливна отгоре джин и пръсна символично количество лимонов сок от пластмасово шише.
— Госпожа Дженингс? — пожела да уточни Барнаби.
— Да.
— Надявахме се да поговорим със съпруга ви.
— О? — Гаврътна джина на една глътка и отново посегна към бутилката. — За какво? — попита тя и хлъцна. — Опаа. — Покатери се с мъка на високо столче и ги загледа с абсолютно безразличие.
— Той тук ли е? — поинтересува се главният инспектор. Чудеше се на колко ли години е тази жена. Кожата на лицето й изглеждаше неестествено опъната в сравнение с кожата по прасците й вътрешната част на бедрата. Вените по ръцете й бяха издути, а очите, макар и без бръчки около тях, изглеждаха хитри и изморени.
— Не. — И никакви подробности, просто продължи да отпива от джина.
— Кога очаквате да се прибере съпругът ви, госпожо Дженингс?
Възбудата на Трой отшумя при вида на тлъстините, натрупали се около кръста на неговата богиня и на тези уморени, знаещи очи.
— Нямам ни най-малка представа.
— А дали не бихте могли да ни кажете в колко часа се прибра снощи господин Дженингс?
— Взех три хапчета за сън. Нямаше да разбера дори да беше настъпил краят на света снощи.
— Нещо да знаете за сбирката, на която е присъствал в Мидсъмър Уърти? — Тя не отговори. Само се взря в Барнаби, сякаш той бавно изчезваше пред очите й. — Говорил ли е с вас за това въобще?
— Не. — Нова порция лед издрънча в чашата й, удавен в „Бийфийтърс“ със загатнат лимонов сок. Гъл-гъл-гъл.
— Не е настъпил, нали?
— Моля?
— Снощи.
— Какво?
— Краят на света.
— Не.
— Имала съм късмет, значи.
— Някаква представа къде можем да намерим съпруга ви? — попита Трой. Тя сякаш изобщо не разбра въпроса. Разочарованието му прерасна в раздразнение — никога не се беше отличавал с голямо търпение. — Къде отиде? — опрости въпроса той с ненужно висок тон.
— Във Финландия.
— Финландия ли?
— Да дава автографи.
— За колко време?
— Питайте така наречената секретарка. Подскачащата Барбара. Те са неразделни.
— Знаете ли в колко часа замина?
— По-добре говорете със Ставрос. Той движи всичко. Топли закуски, чисти дрехи, отлична поддръжка на басейна. Жалко, че е такова скапано нищожество.
Тя им обърна гръб. Барнаби й благодари, завъртя се кръгом (первайки алената главичка на някакво растение) и се отдалечи.
— Нищо чудно, че се е чупил — отбеляза Трой, последвал шефа си, за да търсят иконома. Сержантът нямаше желание да си губи времето с невротични жени. А честно казано, нямаше желание да си губи времето и с невротични мъже. Харесваше хората, които се държат просто и ясно, както смяташе, че се държи самият той.
— И що за глупава шега? — Имаше предвид даването на автографи. — Странен начин да се укриваш. Доста шумен, искам да кажа.
— Е, поне е отишъл в страна, откъдето можем да го екстрадираме. — Пот се лееше по лицето на Барнаби. Дрехите му лепнеха за тялото. — Боже, колко се радвам, че се махаме от това тресавище.
Намериха иконома в кухнята — смайващо изчерпателна изложба на необикновено и изобретателно оборудване и обзавеждане, чак да не повярва човек, че това място съществува само заради приготвянето на едната храна. Ставрос седеше на маса от неръждаема стомана и четеше „Тахитромос“.
— Господин Ставрос? — привлече вниманието му Трой.
— Ставро.
— Моля?
— Казвам се Ставрос Ставро.
— О. Добре. И така, господин Ставро, бихме искали да поговорим с вас.
— Всичките ми документи са наред. — Гъркът бързо скочи на крака и затвори списанието. — Виза, паспорт, всичко, за шест месеца. Покажа ви… — Тръгна да излиза, притеснен.
— Не сме тук за това — успокои го Барнаби. — Искаме да ви зададем само няколко въпроса за господин Дженингс. Например бяхте ли тук снощи, когато се прибра?
— Винаги стоя буден, докато се приберат. Портата се отваря отвътре.
— И в колко часа си дойде господин Дженингс?
— Към един.
— А в какво настроение беше според вас? — Ставрос го погледна с недоумение. — Радостен? Тъжен?