Барнаби сложи съдовете в мивката, направи нов чай и занесе една чаша на Джойс. На връщане към кухнята започна да го стяга между плешките — сигурен знак, че ще има киселини, а Килмовски седеше до хладилника и нетърпеливо мяукаше.
— Бързо се ориентира къде е кльопачката, а? — Навлече си палтото и омота шала около врата. — Не си прави труда да се приспособяваш. Твоите ще си дойдат след две седмици.
Трой се приближи на пръсти до шефа си — познаваше това настроение на стареца. Каквото и да каже сержантът, все ще сбърка. А ако само си стои и нищо не прави, ще го заяде на тема какво мисли. Или пък защо е избрал тези дрехи. Или защо си е сресал така косата. Или пък за формата на левия му крак. По-добре старецът да си завре тавата в някое ведро и да вземе да се разведри. Той остави чашката и чинийката изключително предпазливо.
— Ти какво му викаш на това?
— Кафе, шефе.
— Студено е.
— Но аз току-що…
— Недей да спориш с мен.
— Добре, шефе. — Трой се поколеба. — Да донеса ли друго? — На масата имаше отворено кафяво шишенце с хапчета, които му бяха познати. Две от тях бяха погълнати с горещото кафе. Очите на Барнаби изскочиха, по челото му изби пот.
— Искате ли вода? — предложи Трой. Главният инспектор му хвърли поглед, който би могъл да го лиши от всичкия емайл по зъбите.
— Шегички ли се опитващ да пускаш?
— Не, разбира се. Само… — Свитият юмрук на шефа гневно разцепи въздуха и сержантът излезе на пръсти.
Но в коридора потиснатото му настроение като по чудо изчезна за миг, защото човек можеше да желае много неща от живота в Костънския полицейски участък, но едно от тях, дето най-много би могъл да желае, сега вървеше право срещу него. Възхитителната руса Одри Бриърли. Източник на тежко телесно удоволствие, ако има такова нещо.
Трой посочи вратата, от която току-що бе излязъл, и направи предупредителен жест, прокарвайки нокътя на палеца си напреки на гърлото. Одри присви сините си като на бебе очи.
— Обещания, обещания! — И отмина.
Барнаби затвори очи и подпря глава на ръцете си, изключи се от дрънкащите ключове, пронизително звънящите телефони и приглушените разговори, скри се в тъмно тихо кътче вътре в себе си, за да подреди мислите си за предстоящото заседание, което беше насрочил за девет часа. Постоя така в продължение на десет минути, нахвърля някои бележки и стана от бюрото.
Главният инспектор се опитваше да въведе демократичен (предвид строгата полицейска йерархия) начин на водене на заседанията. Когато времето не го притискаше, той изслушваше хората си един по един и разговаряше спокойно, убеден, че всеки може да роди интелигентни прозрения, независимо от чина си. Чуеше ли такова прозрение, веднага отдаваше заслуженото, на когото трябва: Това отношение му бе спечелило уважението (макар и невинаги обичта) на по-голямата част от подчинените му.
Щеше да направи два разследващи екипа. Първият — от няколко цивилни лица със задача да обслужват телефоните и компютрите в заседателната зала, да търсят, сверяват и сортират информацията. Вторият екип — от оперативните работници, които ще обикалят, за да гледат, слушат и задават въпроси. Щом Барнаби тръгна към далечния край на залата, трийсет души млъкнаха и съсредоточиха вниманието си върху шефа.
Той застана пред стена от олекотени панели, които удивително приличаха на филии ръжен хляб. На нея бяха закачени снимки и увеличени кадри от видеофилма, заснет на местопрестъплението, и когато Барнаби започна, описвайки случая като много заплетен, за всички стана съвсем ясно какво има предвид. Бе изложено и увеличено копие на сватбената снимка на Хадли, както и няколко снимки на оръжието, с което е било извършено убийството. Барнаби изложи накратко събраната до момента информация, защото всички разполагаха с писмени доклади за проведените вчера разпити.
— Сега знаем, че Дженингс не е излетял за Финландия или за, където и да било от летище „Хийтроу“. Днес ще проверим други летища. Пратихме телекси и до пристанищата, така че може да попаднем на нещо там. Очевидно фактът, че е изчезнал, след като е излъгал за мястото, където отива, е повод за известно безпокойство. От друга страна, не трябва да забравяме, че когато си е тръгнал от дома на Хадли, се е прибрал вкъщи, легнал си е и тази сутрин е наредил да му опаковат багажа, а преди да замине, е седнал да закусва. Явно не е бързал.
Ако той е убил Хадли, няма как да е разбрал, че тялото не е било намерено. Рекс Сейнтджон, изглежда, съвсем ясно е демонстрирал ролята си на пазач, следователно не е било далеч от ума на Дженингс да предположи, че щом Сейнтджон чуе колата му да се отдалечава, веднага ще се върне в къщата на Хадли, ще открие убийството и ще уведоми полицията. След разказа на Сейнтджон лесно можехме да арестуваме Дженингс. Освен това трябва да имаме предвид естеството на нападението. Подобен жесток побой насочва към мисълта, че извършителят е бил в пристъп на ярост, което поставя под съмнение хипотезата за предумисъл. Не ми се иска да отивам твърде далеч в тази посока. Едно убийство, разбира се, може да е планирано най-хладнокръвно и пак да е извършено с развихряне на страстите, но все пак искам да имате предвид и тази възможност.