Лора бе убедена, че е женен, и направо й прималя от облекчение, когато чу, че е вдовец. Каква трагедия. Жена му починала преди няколко години. От левкемия. Не успели дълго да поживеят заедно. Загубата бе нанесла дълбока рана в душата му и очевидно все още не бе зараснала. Уверена в своята женственост, в способността си да дарява любов, Лора си мислеше: ще му помогна да превъзмогне скръбта си. Ще го направя отново щастлив. И ще залича спомена за жена му.
Като нов жител на Мидсъмър Уърти, Лора бе присъствала на есенния събор с надеждата да види Джералд. Нямаше го, но тя все пак разбра, че той е член на местния Писателски кръжец.
Макар да нямаше нито талант, нито дори интерес към писането, Лора моментално се бе присъединила към кръжеца под предлог, че се занимава с преписването на огромно количество писма, документи и рецепти, закупени на търг. Така беше сигурна, че ще го вижда поне веднъж на всеки четири седмици. Не само да му махне и да му се усмихне през улицата, а да бъде истински с него за по два, понякога дори близо три часа. За нея това бе идеално прекарано време — времето, когато си бил зает с онова, което смяташ за най-важно нещо на света. Бе попаднала на тази мисъл в статия за родителите, които нямат възможност да бъдат достатъчно дълго с децата си.
Изключено беше да му каже. Нямаше ни най-малко желание, защото едно признание неизбежно щеше да промени всичко, и то вероятно — не, почти сигурно — към по-лошо. Сега бе лесно да общуват. Или поне Джералд така смяташе, което всъщност беше важно. Но как би приел едно страстно обяснение в неугасваща любов, на която не бе в състояние или нямаше желание да отвърне? Щеше да го постави в непоносимо положение. Ще се притеснява, когато се срещат. Може дори да я гледа с неодобрение. Или, още по-лошо, със съжаление. Току-виж, напуснал групата, за да избегне неловките вечери. Сбогом, идеално прекарано време. Здравей, край на света.
Боже, колко беше студено! Въпреки дебелите чорапи и ботушите краката й замръзваха. Лора стъпи на тревата до къщата, за да може да се раздвижи малко, без да се чуват стъпки. Съвсем съм полудяла, каза си тя. След двайсет и четири часа ще го видя.
Изведнъж ясно си представи как би изглеждала в очите на страничен наблюдател. Същинска воайорка. И се закле да престане. От утре.
Чу шум от приближаваща се кола. Ставаше все по-силен, кънтеше в ушите й. Не беше тойотата на Джералд. Тази кола бръмчеше по-тежко, по-шумно, а после и вратата се отвори и затвори с по-силно щракане. Лора тичешком се скри сред дърветата в далечния край на двора. После с пресъхнала от страх уста бързо се върна по-близо до къщата, за да види какво става.
В алеята спря такси. Жена, застанала с гръб към Лора, плащаше на шофьора. Беше облечена в елегантен черен костюм и носеше шапчица с воал. Шофьорът извика нещо, от което Лора различи думите: „… влезете благополучно.“ Жената почука на входната врата. Таксито потегли, щом вратата се отвори и жената влезе.
Лора със стон изпусна дъха си, който дори не знаеше, че бе задържала. Притисна устата си с ръце и се вцепени от ужас да не би някой да я е чул. Но, изглежда, никой не бе усетил присъствието й.
Докато се съвземаше от шока, в душата й избуяха нови чувства. Мъка, ревност, непоносима тъга и гняв срещу собственото й наивно самодоволство. Тъй като Джералд не бе показал никакъв интерес към нея, Лора с цялата си суета бе решила, че той не проявява интерес към никоя жена. Как я беше заблудила — всъщност всички заблуди — позата му на скърбящ вдовец.
Знаеше, че ще съжалява, но тласкана от желанието да завърти ножа в раната, Лора излезе от прикритието на дърветата. Един клон дръпна шала й. Кадифените пердета на прозорците в хола не бяха съвсем затворени. Тя застана до цветната леха, забравила всяка предпазливост, и надникна през пролуката.
Виждаше част от рафтовете с книги, част от шкафа, върху който стоеше снимка от сватбата на Джералд и Грейс, чието лице бе извън погледа й — колко знаменателно. Виждаше се и половината от ваза с наредени в нея клонки от калина. Гостенката се появи в полезрението й. Държеше чаша с червено вино, навярно онова от кухнята. Беше свалила шапката и по раменете й се стелеше на вълни гъста руса коса. Красиво е гримирана, помисли си Лора, но е много по-възрастна от мен. Прекалено стара за него.