Пръстите на Ейми отново се разтрепериха, докато разказваше на Сю, и едва отчупи парченце от кекса в чинийката си. Зълва й я беше накарала да се почувства като една от онези отвратителни зяпачи, струпали се през деня на Площада. Никога не е искала да вижда нищо. Даже й призляваше при подобна мисъл. Но смяташе за съвсем естествено (и го беше споделила с Хонория), съвсем човешко да прояви желание да обсъди вкъщи един такъв потресаващ инцидент.
— В такъв случай — бе заявила Хонория, — радвам се, че в мен няма нищо човешко.
— Нищо ново не ти е казала — вметна Сю.
Двете поплакаха малко заедно, както бяха направили и поотделно предния ден. Сю бе дала воля на сълзите си веднага щом журналистите я бяха оставили на мира, а Ейми — в кратките мигове, които беше прекарала в църквата, след като бе ходила на гроба на Ралф.
Не знаеше дали Джералд е бил религиозен и тъй като самата тя не беше много вярваща, отправи една простичка молитва, колкото да помоли душата му да бъде приета в Рая и да намери там покой. Разбира се, за всички тези неща щяха да се погрижат както трябва и най-официално на погребението, но Ейми имаше неясното чувство, че времето е от значение и уреждането на подобни въпроси не бива да се протака твърде дълго.
Сю загреба от гъстия кехлибареножълт мед от полски цветя и пусна лъжичката в чая си.
— Като разбрах, че ще идваш, реших да поканя Лора и Рекс — съобщи тя, — ако искат да дойдат и те. Тя набързо ми отказа, а Рекс май беше излязъл, защото никой не ми отвори.
— Е, нищо. — Ейми никак не беше разочарована. Обичаше да седи със Сю в тази стая, докато огънят пука и хвърля сенки по тъмночервените стени. Все едно си в уютна, закътана пещера.
Приятелството им бе възникнало съвсем естествено — както биха се сприятелили двама англичани, принудени да живеят в чужда страна, — самотните им сърца веднага бяха доловили трептенията на сродната душа. Всяка бе разбрала положението на другата без думи. Нямаше защо да се питат (както биха питали и често питаха чуждите хора): защо търпиш.
Вместо това двете си даваха утеха, вдъхваха си кураж, предлагаха съвет. Понякога изпускаха парата и гневно критикуваха поведението на своя потисник. Ала, общо взето, се стараеха да не губят чувството си за хумор и да не вземат неволите много присърце; Какво друго им оставаше?
Не си позволяваха да потъват в самосъжаление или да се самообвиняват без нужда. Отначало, когато започнаха да се събиращ Сю често хвърляше върху себе си вината за отношението на Браян към нея, като обясняваше, че той се държал така само защото тя била мудна и не особено умна. Ейми разпалено бе скокнала срещу подобен начин на мислене.
Имаха си, разбира се, план за бягство. Сю щеше да стане известна илюстраторка на детски книги и да си купи малка къщичка, колкото само за нея и за Манди, ако пожелае да дойде. Ще има градина с патета и кокошки. Ейми ще продаде невероятния си романи ще си купи къща някъде наблизо — просторна, лека и модерна, защото й беше дошло до гуша от дрънчащи радиатори, каменни подове и миризливи мухлясали шкафове.
А като си ходят на гости, ще си приказват спокойно и бавно, с колкото си искат паузи, а не както сега — говорят си, смеят се, прекъсват се една друга, но едното им око все в часовника. Ейми казваше, че са като монахини, дали обет да мълчат, с право да говорят само един ден в годината.
— Как ми се иска — въздъхна Сю (все още обсъждаха убийството) — да си бях погледнала часовника, когато чух колата на Макс да тръгва.
— Откъде да знаеш, че ще се окаже важно. Пък според мен едва ли щеше кой знае колко да помогнеш на полицията.
— Щяха да знаят до колко часа Джералд е бил още жив.
Изречените думи ги потресоха и те се спогледаха напрегнато.
— Сигурно ще се наложи да разговарят с него — с Макс имам предвид. Толкова е неприятно. Да го забъркаме в такава каша.
— Можеше и по-лошо да е.
— И как, моля ти се.
— Можеше на негово място да е Алън Бенет.
Двете избухнаха в нервен смях, после се засрамиха от проявената несериозност, но усетиха и облекчението, което им донесе шегата. Сю реши, че е време да престанат да мислят за смърт и убийства, и смени темата:
— Вчера се случи и нещо хубаво. При вас идва ли един полицай с рижа коса?
— Да.
— Отначало го нарекох „лисицата“ — призна Сю, защото тя оприличаваше всеки човек на някакво животно. — Но после размислих. Имаше толкова тесни устни и остри зъби, че ми заприлича на порче. А едрият — на язовец.